Истерията грабна цялото си село.
Пак се раздвои като жена тълпата
в насълзената от сънищата утрин.
Калдъръмите започнаха сами да сочат пътя,
пилоните потънаха до крак в земята.
Тя си миеше зъбите, преди да го направи.
Селото град, а бремето пустиня.
И Бог се появи и каза, че обича
сред напора могъщ на влюбените в Бога,
на тези същества със буйна кръв,
на тези чувства като есенни закани: обичаш,
после мразиш, пак обичаш
предано Земята,
продължител на една легенда.
Защо ли тяхната забрава ме омайва -
да ги препратиш
все едно къде, ще бъде чудо,
по-високо от Венера,
по-дълбоко от измислено море.
А аз измислям собствените крачки,
играя си и преминавам пръв -
да помисля също за мехура
на възторжените баби,
които кръв пикаят, кръв пикаят.
А глинените танкове вече тръгват срещу мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар