Борис Роканов&Francesca Woodman: ПЛЪТ

Self Portrait by Francesca Woodman

      

Francesca Woodman e Giuseppe Gallo_ Roma 1978

Francesca Woodman

                                                                                

                

И любовта –

измамно преобърнала безцветното небе,

оформила прахта на топка,

добила самочувствие

от тръгналата светлина, която

превъзнася пищното си тяло –

по-дълго от прощален поглед,

по-кратко от представата за вечност,

по-безсмислено от древно божество,

по-жестоко от предчувствие,

по-напрегнато от слух, доловил шепот

на всички онези, които се кълнат,

че са едно със мен –

тече като извивка и река –

еднакво,

невротизирана от толкова възхвали,

от възторзите на тишината,

от гримаси на случайните лица.

Сред подскоците на мисълта, която

все блуждае –

тази нощ,

преситен от звезди, аз мисля за любов

и

дали във тъмното очите ми ще спрат

да се пробуждат?

Вслушвам се, заглеждам се дори

в красноречивите, провлачени очи,

в шумните гърди,

в коремите, подути от любов,

където се заражда всеки милиметър космос.

                                                                         

Тогава въздухът с пипала и сини вени,

с епоса на сънищата се върти

и стаята със него се върти

и всичко пред очите ми е кръг –

млечния фитил на дните изтънява.

Достатъчно е пак да си представям

отново всеки минал ден,

отново в пътищата да откривам смисъл –

от оазиса

пустинята е като рай,

от пустинята

и космосът е безпредметен.

И ето светлината как се отразява

и погледът се плъзга по близките обеми,

и всичко друго става фон –

пространството изскача зад плътта

като съзнателно единство.

Francesca Woodman 

*

Стреснат от мълчанието на звука,

облегнал бавното си тяло

на пелтечещия пулс,

както въздухът обляга

косматата си длан на мойто рамо –

с поглед вперен подир кривогледата природа,

която отминава всеки смъртен.

Колко й отиваше да стъпва кръшно,

пред ненаситните очи бавно да върви

и да отминава бавно: О, къде си ти?

Всяко камъче напомняше скала,

капката приличаше тогава

на опустошителна

вълна,

насочила безкрайните си пипала към мен

и аз на крясъка отдавах сетни сили,

мъчех се да се усмихвам: О, къде си ти?,

да се прозявам уморено: О, къде си ти?

А моят глас да спи и да сънува,

по-мощен и от електричество

да спи,

да е приятно обработен: О, къде си ти?

Francesca Woodman

Проекцията на ръката върху нечие око,

достигнало размерите на Космос,

опиянява мозъка ми и прилепчивите пръсти,

прелели от любов и

любопитство за релефа на изменчивата плът,

която себе си единствено повтаря.

И капката, пробила

бездънното око,

бездънното ухо,

решена

да следва до последно своята посока

е безкрайно повторима.

Опорочени от труда ми, сетивата,

праволинейни като маршова тълпа вървят:

който не работи – не яде,

който работи – не живее.

Уморен съм

и сърцето ми подуто е като мехур,

и сърцето ми отдавна кръв пикае,

но аз по-силно ще се смея

и ще заблуждавам тях,

че сърцето ми е като техните сърца

и пулсира,

както техните цинични устни,

щом започнат да говорят и да убеждават.

Francesca Woodman

*

Дотук свършват мойте преумори,

с вестници и пребледнели от насилие листа,

с крясъци – опустошителни и ненаситни,

с крайности – от предишния живот познати.

Годините не може никой да повтори,

дори да стане камък или минерал,

лице или остатъци от кожа – пак не може.

Всичко свършва

с почернелите от разстояния звезди,

с неутрална и еднаква тъмнина,

с постоянство на изчерпал се живот.



Francesca Woodman

Francesca Woodman