Любослава Русева е преди всичко читател. Научи се да чете на 3 годинки, а когато на пет повярва в поверието, че в двора на дядовата й къща в село Христо Даново има златно имане, лекомислено полегна на тая кълка с книга в ръка. В интерес на истината дълго се съпротивляваше преди да посегне на клавиатурата, споделяйки въздишката на свой приятел: „Когато ми се допише, отварям Стайнбек и веднага ми минава!“ И ако по нещастно стечение на обстоятелствата не беше навършила пълнолетие, вследствие на което родителите й категорично отказаха да я хранят, никога нямаше да й хрумне да напише и ред. Така един ярък читателски гений се залута из вестници и списания първо като репортер, после като редактор, по-сетне като наблюдател. Колкото повече пишеше, толкова по-малко четеше; и колкото по-малко четеше, толкова повече пишеше! Ще речете, че в актуалната политическа и медийна обстановка това е сериозна предпоставка за кариера. Само че Русева така и не се научи да пише юбилейни статии, празнични фейлетони, парадни стихотворения, оди и тропари (според „Тържествения комплект“ на Остап Бендер), а упорито продължаваше само да ги чете…
Любослава Русева
Образованието, 4i4oвци!
Дано следите поредицата на Би Би Си „Чудният свят на Албер Кан“, защото в противен случай „за народа загуба велика“, както казваше Иванчо Йотата…
Когато Иван Вазов пише своите „Чичовци“ (1884 г.) като „галерия от типове и нрави български в турско време“, странният френски милионер-филантроп Албер Кан тъкмо прохожда в спекулациите с акции на компании в Африка.
До 1898 г. Кан вече е натрупал огромно богатство, но освен да си построи вила – нещо като аналог да се видиш с пари и веднага да ги инвестираш в четири апартамента, богаташът основава стипендиите „Около света“, с които по-късно ще финансира пътешествията на фотографи за създаването на т.нар. Архиви на Планетата.
Резултатът е: 72 000 снимки от над 50 страни и 100 часа в 180 000 метра филмова лента. Най-голямата колекция от появата на цветната фотография насам е събирана в периода 1908-1930 г. – време, в което фотографите на Кан се превръщат в истински мисионери. Те документират глобални политически събития и преломни исторически моменти, но най-вече се интересуват от всекидневието на народите – интимни човешки моменти и най-обикновени ритуали като бръснене, разходка, пазаруване, които смятаме за банални, докато животът ни тихо изтича (без извинение за клишето) в пясъчния часовник на времето.
В продължение на около 20 години идеалистът Кан профуква цялото си състояние за Архивите на Планетата, защото е убеден, че хората не се познават в онзи смисъл на познанието, което би могло да ги излекува от стереотипните представи едни за други. Във Виетнам не знаят нищичко за бразилците, а монголците нямат идея как живеят французите. Всички те обаче обитават едно общо пространство и едно общо време. Защо тогава да не ги запознаем, казал си Албер Кан, вдъхновен от мисълта, че всяка култура, дори най-примитивната, може да даде нещо на останалите.
Днес наричаме това мултикултурализъм. Означава точно обратното на застиналите във времето Вазови чичовци – така го обяснил учителят по литература на моята дъщеря. Казал още, че общество, безсилно да се изяви в истинско действие, се изявява само чрез говорене. Не изговаряне на мисъл и смисъл – продължил, а чрез безспирно бъбрене и загуба на енергия в разпри, дребни спорове и некомпетентни разсъждения. „Затова, като Иванчо Йотата, който си останал горещ привърженик на i-то и с красиви черковни букви изписвал в бакалския си тефтер „Дiмitpia Пiнtiяta: пiл пitie – 20 гр.“, това застояло общество заслужавало единствено да бъде пародирано, до степен на окарикатуряване”, заключил учителят, а няколко деца не само поклатили глави в знак на съгласие, но и му изръкопляскали…
Първоначалният замисъл на дядо Вазов бил да постави за мото на повестта си поговорката „Див глог питомно грозде не дава“. Впоследствие обаче решил да го изтрие, защото светът, който описвал, бил битово принизеният свят преди размаха на българското Възраждане. Ставало дума за миналото, за Рачко Пръдлето и за Варлаам Копринарката, рекъл си патриархът, и великодушно се отказал да издава сурова присъда над колективното бъдеще.
Прав бил: питомното се проявило. По него време българското общество все по-широко отваряло прозорците си, но освен примеса на спарен въздух и привнесени чужди модели, от който се понесъл евтиният мирис на криворазбраната цивилизация, то успяло да създаде собствена интелигенция.
За да може да взима информирани решения за живота си, както казва и последният глупак днес, тази интелигенция се захванала да го развива и да се грижи за него. Не с лозунги като „Икономиката, глупчо!“, а със споделянето на знание.
„Образованието, чичовци!“ – това бил негласният слоган на просветителската кампания. И тъкмо с усилието на просветителите, подкрепено от чужденци като Иречек и от филантропи като Евлоги Георгиев, който дарил 800 000 лв. за сградата на Софийския университет и още сума ти левове за девическото училище в Солун и средното техническо училище в Карлово, рекрутираната в държавната администрация полуграмотна селско-еснафска среда постепенно била подменена с по-„питомна“. Така в началото на миналия век културната ни изостаналост изглеждала преодоляна до голяма степен, а Симеон Радев вече имал достатъчно материал, за да опише строителството на модерна България.
Да, модерна. А най-сигурната индикация за модернизацията била ръстът на грамотността:
През 1879 г. грамотни са едва 3,5% от населението, докато в навечерието на войните – 34%. Въпреки че социалната структура на обществото останала непроменена почти до средата на века (живеещите в градовете гравитират около 20-те процента), вече може да се говори и за градска култура по европейски маниер, както биха казали едни други „чичовци“, на Добри Войников.
С какво тази градска култура е успявала да привлече интереса на околния свят, би трябвало да е обект на по-дълъг и сериозен разговор, но е факт, че финансираните от Албер Кан фотографи Стефан Пасе и Леон Бюзи идват в България и правят тук 66 снимки. В момента част от тях могат да се видят в „Морското казино“ в Бургас, но там, разказа ми приятел, който проучва Архивите на Планетата, не присъствала важна за всички ни фотография:
Български студенти позират с широки усмивки. Следването им във френски университети току-що е приключило и те се връщат у дома с радост. Групата, личало се, изпитва нетърпение да се включи в обновяването на тукашната среда…
Не открих тази фотография в дигитализирания архив на Албер Кан, но и да я бях открила, нямаше да я покажа на дъщеря си. Не защото не я обичам, нито защото не обичам мястото, където е родена, а точно защото много обичам своето дете и ми е мъчно заради мястото, където то беше родено.
Малката мечта на моята дъщеря е да учи в чужбина. Голямата й мечта е да остане там. Не просто там обаче, а колкото се може по-далеч от тук. Любопитството какво става там се е хванало под ръка с омерзението от ставащото тук и заедно са решили да си купят еднопосочен билет.
Казах любопитство в смисъла на интелигентност и усет за свобода, в никакъв случай на неосъзнат порив към авантюра. Любопитство към новите хоризонти, новите знания и новите опитности, които големият отворен свят предлага. За разлика от малкия свят, който се разлага като зарязана огризка в собствен сос, това любопитство търси смисъл, жизнеспособност и бъдеще.
Момчетата, които се върнаха с медали от поредната световна олимпиада по математика, онзи ден обясниха същото на президента Плевнелиев. Споделиха го не толкова радикално (не споменаха за омерзението), но не по-малко категорично:
Щели да учат „по света“, а вероятността да се върнат „у нас“ можела да се изчисли и от човек без математически заложби. Е, имало някакъв шанс да си дойдат, понеже положението би трябвало да се подобри, но доколкото изразът „би трябвало“ тук е равнозначен на „ако“ за историята, този шанс, разбирайте, е нулев.
Да виним тези деца е нелепо и нито съм първата, нито последната, която ще се възпротиви на патриотарското лицемерие. Тези деца нямат място тук. Те нямат нито слънцето, нито въздуха, за които приказваше един вожд, който беше наследен от друг, който пък беше наследен от трети, на когото днес се възхищава четвърти…
Далеч съм от мисълта да възкликна като унгарския писател Акош Кертес, наскоро емигрирал на 80-годишна възраст в Канада, че сме генетично непълноценен народ. Но не мога да не се съглася и с това, че дивият ни глог раждаше и продължава да ражда питомно грозде преди всичко по изключение.
По изключение, например, има един учител по литература, който може да обясни на 12-годишно хлапе провинциалната среда, описана от Вазов. Отново по изключение се намират няколко деца в класа, които оценяват усилието на този учител да се изрази без претенция, с простотата на отговорния към думите човек.
Бие обаче звънецът, мобилните телефони звънят с песента на Ивана „Води ме в някоя квартална кръчма“, и… магията мигом приключва. Оттам нататък започват правилата:
Поемане на информация, но не и на знания.
Изкусителни предложения да получиш диплома без каквито и да е напъни, но не и на способности за планиране на живота си.
Скърпване на някакви лъжливи перспективи в някакви „университети“, които закърпват някакви си бюджети. Озоваване на улицата, тъпо гледане в една точка, паника, отчаяние, пускане на телевизора за „По света и у нас” и изцеждащите сутрешни блокове, в които всички говорят.
Строителите на съвременна България безспирно бъбрят, разправят се, водят дребни спорове, важно изказват некомпетентни мнения. Уморително и досадно е. По-скоро трагикомично, не и забавно…
Чичовците се върнаха и това е най-тъжният резултат от българския „преход”. Докато дрънкат ли дрънкат, чуждите компании, които се занимават с електротехника, машиностроене и химическа промишленост, започнаха да напускат България заради липса на кадри, а само преди броени дни Турция престана да легализира дипломите от наши университети с аргумента, че „фалшифицирането им е придобило размерите на организирана престъпност”.
Според последното изследване на Световната банка, броят на българчетата, които прекъсват завинаги образованието си, е 20 000 на година.
За 48% от първокласниците майчиният език вече не е българският, обяви неотдавна и министърът на образованието на форум в БАН.
Нацията застарява, делът на навлизащите в трудоспособна възраст намалява за сметка на излизащите, и съвсем скоро се очертава перспективата един работещ да издържа поне петима безработни.
В същото време държавата хвърля 170 000 лева, за да върне стотина неграмотни роми от Швеция, вместо да инвестира парите на нас, данъкоплатците, за интегриране (отвратителна дума, признавам) на необразованите…
Колкото и грозно да прозвучи обаче, вече е късно за „интеграция”. Циганите търсят перспектива навън по същата причина, заради която емигрират българите. Искат да се разделят с нас, не ни харесват. С нищо не им даваме пример, за да поискат да ни подражават. С нищо не ги привлича нашият бит, нито нашата душевност, в оптимистичната теория за които престанахме и ние да вярваме. Българите сме цигани, а циганите сме българи – еднакво безперспективни и ошмулени хора.
Ако „шведските” берачи на боровинки, или моята дъщеря и онези математици с олимпийските медали разпознаваха в българската среда очертанията на надежда за смислено съвместно оцеляване, те вероятно щяха да останат тук.
Но сега мечтата на едните е да се върнат в гетото, а на другите – да го напуснат. Първите може би ще гласуват за поменуващите с чужда пита, защото нямат изход. Вторите със сигурност ще си спомнят с носталгия за питата единствено във „Фейсбук”, защото имат изход.
И двата варианта, ако питате мен, са печални, но справедливи. Те са много тежка присъда за обществото, което си построихме, но присъда реалистична и честна. „Чичовци”-те могат да бъдат преборени само с честност и откритост, не им действа друга противоотрова. Апелирам за по-малко политическа коректност, да знаете!
„Аз обичам света” – написал Албер Кан, който документирал света, живеейки във Франция.
„Аз обичам България” – написал Евлоги Георгиев, който се погрижил за България, живеейки в чужбина.
„Az obi4am da se 4uvstvam jiva” – написала моята дъщеря във „Фейсбук”, докато на мен ми ставаше все по-чоглаво и все по-чоглаво, че така и не попитах за името на учителя по литература.
А изчезващите видове трябва да се поддържат, нали? Иначе ще бъдат залiченi като дiнозаврiте.
Може да се случи и по-лошото: да възкръснат и възкръсват като 4i4овци. Заради което децата им ще ги напускат с отвращение.
http://www.reduta.bg/?p=3455
В текущата тежка за страната ни ситуация, чрез ярката си журналистическа позиция журналистът Иво Инджев се бори срещу някои от най-опасните врагове на демокрацията и правата на човек – популизма, лъжата и заблудата, апатията и отрицанието. Неговият блог (www.ivo.bg) е един от най-четените такива и достига до огромен брой читатели, обединяващ както българите, живеещи в чужбина, така и българите, живеещи в Република България. Статиите на г-н Инджев са положителен фактор, както за осъзнаването на политически апатичните граждани, така и за увеличаването увереността и мотивацията на тези, които вече са политически активни. Истината е неразривно свързана със свободата и правата на отделния индивид и по този начин, честната и прозорлива гражданска позиция на г-н Инджев по важни за нашето общество въпроси е ключов фактор за изграждане на гражданското общество – заинтересовани и чувствителни към обществото и държавността индивиди, интересуващи се и работещи за едно по-добро бъдеще. Открито изявената позиция по ключови въпроси е изключително смело поведение за нашето общество – особено при наличието на сериозни икономически интереси и насилие върху малкото инакомислещи индивиди. Разработеният също така модел на блог, който се финансира директно от читателите на доброволен принцип, е много иновативен – осъществяващ директна връзка между журналиста и читателите му, въз основа на ясен и прозрачен модел на финансиране. Това е в особено силен контраст със състоянието на медиите в страната ни, а именно – неясна собственост, неясно финансиране, неясни интереси и позиции от анонимни в повечето случаи журналисти.
Г-н Инджев е ярък пример за „новите будители“ така необходими на обществото ни сега.
Известно ли е на пожарната в София, че във Варна няма огън без ТИМ?
Точно , когато си помислих, че българската журналистика е ударила дъното и няма накъде повече да пропада в слугуването на статуквото, дъното се разтвори и откри ново дъно. Направиха го варненски журналисти, които разпространиха декларация срещу опитите гражданското общество във Варна, приспано в цялата страна от години, да бъде събудено.
Във Варна, в която се появиха наченки на опити за гражданско пробуждане, местни журналисти се опитаха да потопят града обратно при останалите, в блатото на посредствеността и на войнственото отношение към другостта, към проявата на обществена нетърпимост към далаверите на олигархията.
Ето какво са написали „храбреците” от няколко варненски медии, някои от които кореспонденти на централни и национални ( като БНР и БТА), срещу отчаяните опити на граждански инициативи да поставят под съмнение всесилието на групировката ТИМ и „правото” й да се разпорежда в града, включително с части от морската градина.
“Ние не се страхуваме да посочим имената и организациите на тези „защитници“ на интересите на варненци – това са „екологът“ Николай Цветков, Светлозар Николов от Организацията за обществена самозащита „Едно“( ?!) , архитект Калина Павлова, представителите на т.нар. обединени граждански сдружения и целият кръг техни сподвижници. Категорично заявяваме,че ще бойкотираме изявите на тези хора, въпреки че по принцип подкрепяме всички смислени прояви на гражданското общество. Такива организатори на неадекватни „активности“ обаче маргинализират и обезсмислят истински стойностните и естествени протести, които са израз на смелост и непримиримост към всяка несправедливост. Не можем и да не си зададем въпроса кой издържа тези „защитници“ на истината, които по цял ден обикалят институции и пресконференции, кой финансира провеждането на брифинги, митинги и граждански неподчинения?! Ние, журналистите във Варна държим на професионалното си име и няма да занимаваме обществото с дребнотемие и с проблеми, които нямат нищо общо с гражданското общество и с безкористните каузи!”.
Цитатът от декларацията, която обикаля интернет от два дни, взех от статия на Едвин Сугарев, който вече е обяснил що за достойна за презрение е тази акция. Но, за съжаление, има и какво да се добави.
Както става ясно от цитата, авторите „ не се страхуват” да застанат на страната на силния , от когото трепери май цялата държава, а не само Варна.
Да беше партия, да призовем да се разпусне заради подобна проява. Да беше ДС, да приканим към пълно и безкомпромисно разкриване на архивите й…
Но е „група журналисти”( които дори имат претенцията да говорят от името на журналистите изобщо), представители на медии, някои от които централни. Как да призовеш „четвъртата власт” към подобни неща – нали веднага ще се окажеш цензор, душител на свободната журналистика, макар да е свободна в случая да се гаври именно със свободата на гражданските инициативи в угода на известни на всички господари.
Кой им пречи на въпросните „професионални журналисти”, възмутени от активността на някакви си граждани, да ги пренебрегват ( както обикновено се прави у нас в такива случаи)?
Как кой, господарят с парите, явно1 На него му е малко медийното затъмнение, той иска да освети „злодеите” сред гражданството, които дръзват да не му се подчиняват. И си поръчва заклеймяване от страна на хора, които твърдят, че държат на журналистическото си име.
Впрочем, когато тези „храбреци” си били задавали въпроса, кой издържал ходенето по пресконференции ( ау, ужас, как смеят!) и др. подобни дейности на атакуваните от тях граждани, защо не намерят отговора? Нали са истински журналисти!
Защото за самите „смелчаци”, подписали декларацията никой не задава подобни въпроси – колкото от страх, толкова и поради факта, че не се налага. Всички знаят. А и шефовете май държат да се знае. Което означава само едно : демонстрация на сила, на чувство за безнаказаност, на рекет в особено големи, нагли мащаби, срещу самото гражданско общество.
Но не го правят самите заинтересовани лица. Наемат си за тази цел други лица, които се ползват с „имунитета” на свободата на словото по силата на професията ,която упражняват, поради което няма да бъдат призовани от съда да отговарят за сплашването на гражданите.
Дори и да приемем, че конкретните граждани, които прекалявали с брифингите, не са представителни за широкия спектър настроения сред обществото, то опитите да бъдат смачкани са предупреждение към всеки който би дръзнал да постъпва като тях.
Особено перверзно е, че досега това се правеше чрез преследване на отделни журналисти с неудобно за властта или нейни приближени поведение. Сега вече отделни журналисти са обединени в група за сплашване на граждани, които пречат на олигархията.
След Бузлуджа: майка плаче – грамофон свири
Севт Трети,
Тракийски цар
На социалистическия събор на Бузлуджа бе издигнат плакат: „Върнете ни социализма”.
Хит бяха и фанелките с надпис „СССР”. Хиляди се опияняваха от мечтата тези две неща да се материализират. Тоест, животът да се върне двайсетина и нещо години назад.
Лидерът на БСП и кандидат за лидер на европейските социалисти Сергей Станишев заяви в тази връзка, че партията ще се бори за властта, ще върне справедливостта и ще построи социално общество. Ръкопляскаха му много и скандираха след него: „О-став-ка”. Отнасяше се за ГЕРБ и Бойко Борисов.
Върнете ни социализма. Рефренът бе подет и повтарян от близо 40 000 души, изкачили заветния връх. Вероятно още толкова са го повтаряли пред телевизора, гледайки репортажите от почервенялата горска поляна. Може и да не им се иска на останалте партии да признаят на глас, но без БСП в близките годни няма да минем. Може тази партия да се топи, може да старее, но не умира. В интерес на истината забелязват се и доста млади попълнения в социалистическите редици.
Нека приемем, че теорията на британския писател сър Хърбърт Уелс за машина на времето се материализирана след събора на Бузлуджа. Събуждаме се една сутрин и през прозореца на панелката ни в столичния ж.к. „Люлин” трета част виждаме добрата стара социалистическа реалност. Ако погледнем още по-нататък, зад хоризонта, ще видим че „пред нас са блеснали житата, окъпани от топъл дъжд”...
ПЛЮСОВЕ
В блоковете ударно жънат съветски комбайни „Нива”. В близката фурна хляб „Добруджа” се продава за 35 стотинки. Има още бял и типов по 15 ст.
Друг хляб няма, но на кого му е и нужен. В гастронома водка „Столичная” се продава за 1,79 лв (по цени от 70-те години).
Има също водка „Търговище” с чер етикет, коняк „Плиска” и бренди „Поморие”. От рафта се усмихва и любимата на българския народ гроздова. Друго няма, но и на кого му е нужно. Бирата е „светло” и струва около 30 стотинки. Е, няма във всеки магазин, но който е упорит или има познат магазинер, ще намери.
Таксата за детска градина е 35 лева. Доста добра цена при средна заплата през 80-те години от 175 лева. Парното за двустаен също е около 35 лева на месец. 35 лева струват и дънките на черно (в магазините такава упадъчна капиталистическа стока не се продава), но на кого са му потрябвали дънки по време на социализма?
По кафенетата, доколкото ги има, няма безработни младежи. Няма и наркомани по градинките и входовете на блоковете.
Младите при социализма са на средношколски бригади. Или на пионерски лагери в Галата, Обзор, Равда, Орешака, Сливек и др. Най-заслужилите пионери са в международния лагер в Артек, Съветския съюз.
Селяните по онова време се трудят в ТКЗС и Аграрно-промишлени комплекси, а думата фермер се свързва със загниващия капитализъм и американския империализъм. Дневната надница е около 2,50 – 3,00 лв. Здравеопазването е безплатно. Доматите са 15 ст. килото. Вифлите – 10 ст.
Героите на социалистическия труд ги изпращат на безплатни екскурзии в Съветския съюз, откъдето се връщат с чисто нови шевни машини, прахосмукачки „Ракета” и автоматични писалки „Союз”.
Армията ни е 120 000 души, член е на Варшавския договор и е готова за война с Турция и Гърция взети заедно. Образованието също е безплатно. В жеги като сегашните се разхлаждаш със сайдер и алтай - българският отговор на Кока кола и Пепси. С Кока кола американските войници се напиват като свине...
НЯКОИ МИНУСИ
Всичко това е така. Но... Има и едно досадно „но”, което няма как да бъде избягнато. По онова време за кола се чакаше 12-15 години.
Можеш да избираш между „Москвич”, „Жигули” („Лада”), „Запорожец” и чат-пат „Шкода”, „Вартбург” и „Трабант”. Да ти ремонтират колата в сервиз трябва да даваш бакшиш или някой от монтьорите да ти е братовчед. Иначе чакаш с дни и седмици.
В месарницата ти дават свястна мръвка ако касапинът ти е роднина или му бутнеш нещо отгоре. Иначе кило месо съдържа задължително 200-300 грама сланина, кокали и четина. Луканка се яде по празници.
Бензинът е с купони. Имаш право на 20 л месечно. Държавните коли и камиони карат с оцветен бензин, за да не въртят далавери. Далавери обаче се въртят и милиционерите спират частни коли по пътищата, за да им проверяват бензина в резервоара. Ако си сипал държавно гориво ти взимат книжката и отиваш на съд.
На бензиностанциите се чака с часове, понякога с дни.
Не можеш да пътуваш в капиталистически страни освен с редки екскурзии на Балкантурист. Във всяка група има човек от Държавна сигурност, за да следи някой да не избяга на Запад.
Който все пак успее да избяга е обявяван за предател и невъзрвращенец, а семейството и роднините му са подлагани на редица ограничания, а в някои случаи и на репресии. Полагат ти се 30 долара при излизане от България. За соцстраните – 30 лв. в съответната валута.
В страната съществуват само две партии – БКП и Земеделски народен съюз. В БКП членуват над 800 000 души.
За цветен телевизор се чака на опашка и ти дават номерче. Предлагат се български „Велико Търново” и „София”, както и съветските „Електрон”, „Огоньок” и „Юност”. Излъчват се две национални програми, а в петък се излъчва съветска телевизия.
За жилище също се чака, събираш и лихвоточки. Банани и портокали се продават само около Нова година в т.нар. „свободни магазини”.
Западни стоки се доставят само „на черно”, включително и лекарства.
След завършване на висше образование всеки абсолвент подлежи на задължително разпределение.
В София съществува режим на софийското жителство, бе което нямаш право да живееш в столицата. Можеш да придобиеш жителство, ако се омъжиш/ожениш за софиянец. Също ако си особено ценен кадър и си на работа в ЦК на БКП. Също и ако работиш в градския транспорт и строителството поне 10 години.
Нямаш право да говориш и пишеш срещу БКП и нейната политика. За политически вицове можеш да попаднеш дори в затвора.
Оттук нататък всеки може да преценява сам.
НЯКОЛКО ЖОКЕРА ЗА КОЛЕБАЕЩИТЕ СЕ
Сергей Станишев на Бузлуджа, 2012 г.:
Тези, които днес са на власт трябва да знаят и всички пътища да затворят, пак ще стигнем на Бузлуджа на тази дата. Никой не може да ни спре. Събираме се на тази историческа поляна да сверим нашия часовник с това, което се случва в България и да почерпим сили, вяра, мъдрост и енергия за бъдещето.
Всички разбираме, че имаме срещу себе си арогантна, безхаберна, власт, която ще направи всичко възможно без да има доверието на българите пак да ги командва. Чака ни трудна година. Срещу нас ще бъде използвано всичко - власт, страх, лъжи, компромати, пари, всичко и трябва да сме готови за това. Защото това е лицето на ГЕРБ, те са разбойници облечени във власт, но ние имаме визия, която не е партийна, визия, която е национална, която е отговорност пред държавата, трябва да ги свалим от власт.
Др. Тодор Живков за социалистическия прогрес на Народна Република България и СССР на национално съвещание на актива през 1987 година:
Съветският съюз надмина САЩ по производство десетки пъти. СССР надмина САЩ с пъти в областта на културата и образованието. От изостанала аграрна страна НРБ се превърна в процъвтяваща социалистическа страна. До края на 80-те години ще бъдем далеч напред пред капиталистически страни като Франция, Англия и ГФР. Необходимо е само да продължим борбата за увеличаване на асортимента на стоките. Вече произвеждаме тенджери, телевизори, печки, грамофони, котлони, обуща, мебели. Лозунгът трябва да бъде: „Високо качество, богат асортимент и ниска себестойност”.
Увлечени по бита обаче не бива да питъпяваме нашата революционна бдителност. Фашистите, капиталистите, класовия враг не спи. Той излиза от леговището си и иска да трови светлия ни строй. Няма да стане, ще им противопоставим нашата революционна бдителност и Народната милиция! Връщане назад не може да има. Ще ги превъзпитаме по трудов път. Класовата борба се разраства и който не върви по указания път, ще му намерим мястото. Няма да позволим на никой да пречи на ръзвития социализъм, който вече изграждаме и на който всички се радват. Особена грижа в това отношение трябва да обърнем на децата, другари.
Групата Pink Floyd
ТУХЛА В СТЕНАТА
Татко ми далеч замина,
Имам спомен- като млад
Някъде в албума сниман.
Татко бе, какво ми завеща?
А бе, татко, кво ми завеща?
Май че само една тухла в стена.
Остави само една тухла в стена.
Стига с вашето учение,
Стига с вашия контрол!
И без сарказъм във класа!
Стига вече произвол!
Хей, даскал, остави децата!
Ти си друга ръбата тухла в стената.
Ти си друга ръбата тухла в стената.
Не ща ръцете ви крепителни,
Нито хапчета успокоителни.
Прочетох онзи надпис на стената
И нямам друго вече във главата.
Не искам нищо друго в тишината.
Всичко е само една тухла в стена.
И всички вие, братя, сте тухли в стената.
Ще припомня само, че в годините на прехода, навъртяха се вече 22, имаше няколко социалистически правителства. Две бяха с премиер Андрей Луканов и ни осигуриха т.нар. „луканова зима”, когато за хляб и мляко се чакаше по цяла нощ.
Социалисти министри имаше също в кабинетите „Попов” и „Беров”. Министри социалисти имаше и в кабинета „Сакскобурготски”. Социалистическо бе и правителството на Жан Виденов (тогава се случиха зърнената криза и банковиет фалити).
Тройната коалиция бе доминирана от БСП, а премиер бе Сергей Станишев. През всичките тези години на социалистическо управление е могла да се случи социалната държава, за която говори Станишев на Бузлуджа. Включително можеше да е построена и тъй желаната от БСП АЕЦ – Белене. Но не се случиха. 40 000 на Бузлуджа не попитаха защо. Тяхно право.
Изборът трябва да направи всеки за себе си, но да не забравя и децата, и внуците си. Добре е да може да ги погледне след това в очите.
Чудя се само младият полутрак и полуукраинец Станишев на какво вика „социална държава”. На такава, в която командват социалистите или която е пълна със социално слаби. Защото ми се струва, че в неговата свита има главно социално силни. Дано тези 40 000 траки, които са били на Бузлуджа, да знаят какво искат. Доколкото знам единствените останали социалистически страни в света са Северна Корея и Куба. Понякога мечтите се сбъдват и тогава става: майка плаче – грамофон свири...
http://kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=26077346
Няма коментари:
Публикуване на коментар