Аз съм вихър и мъгла,
владея царство без предел:
че имам орлови крила
и ноктете на орел.
Аз съм вихър и мъгла:
не зная време, нито цел
в размах, пориви и стремеж.
Аз съм зной и скреж.
А ти си плаха гълъбица.
Напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел самин, с орел орлица.
И благослови тоя ден.
Изгубена те найдох - вездесъщ,
и те обгърнах, тъмен и могъщ.
Далеко ще те отнеса:
отвъд най-смелата мечта.
Високо ще те изнеса
на горда самота
в призвездния предел.
Духът ми е орел.
И аз живея там.
Но аз съм сам...
Да бъда зной, да бъда скреж!
В подземни пламъци горях
и нивга никого не сгрях.
Без цел размах, без път стремеж!
В свръхземен студ се вкамених
и никого не разхладих.
Напразно, плаха гълъбица,
напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел могъщ, с орел орлица...
И благослови тоя ден.
Аз имам орлови нокте:
и жар и лед - това са те
в ярка острота.
Далеко... и високо... там,
където аз живея сам,
другарка в будна самота,
ти в пламък ще се вледениш,
под кървав студ ще изгориш.
Че с ноктете на орел,
пронизал тая плът,
ще досегна твоя дух...
Далеко от света, високо над прахът,
в призвездния предел, -
зрение и слух -
ще бъде в огън тая плът,
а лед ще бъде твоя дух!
И горко ще ридаеш ти,
ще прокълнеш рождения си час:
земята и небето ще кънти
от твоя стон, от твоя глас,
Тогаз ще дойде и часът
за нашия задружен път:
на моето безумие часът,
за твоето блаженство кратък път!
И грабнал те в ноктете си тогаз,
с тебе лих ще полетя;
и както бурята премята
заграбен лист, така и аз
бясно ще те завъртя
между небето и земята.
Онуй, което чакам сам,
най щедро тебе ще го дам:
в пиянство, в шемет над света
блаженството велико на смъртта..
И ще размахам пак крила
без път, в пориви и стремеж,
вихър и мъгла,
с нокте на хищник - зной и скреж...
И ще размахам пак крила,
понесъл горестно самин,
вихър и мъгла,
за тебе споменът един.
Напразно, плаха гълъбица,
напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, макар за миг, с орел могъщ,
с орел орлица...
И благослови тоя ден!
Пред къщата на помешчика Грябов спря разкошна каляска с каучукови шини, дебел кочияш и кадифена седалка. От каляската изскочи предводителят на дворяните от областта Фьодор Андреич Отцов. В двора го посрещна сънлив лакей.
— Господарите тук ли са? — попита предводителят.
— Съвсем не. Госпожата замина с децата на гости, а господарят с мадмоазел гувернантката отиде за риба. Още от сутринта.
Отцов постоя, поразмисли и тръгна към реката да търси Грябов. Намери го на две версти от къщи, щом наближи реката. Отцов погледна от стръмния бряг на долу и като видя Грябов, избухна в смях… Грябов, едър, тлъст човек с много голяма глава, седеше на пясъка, подвил по турски крака под себе си, и ловеше риба. Шапката му бе килната на тила, връзката — извъртяна встрани. До него стоеше висока тънка англичанка с изпъкнали рачешки очи и голям птичи нос, който приличаше по-скоро на кука, отколкото на нос. Беше облечена с бяла муселинова рокля, през която ясно прозираха мършавите й жълтеникави рамене. На златния й колан висеше златно часовниче. Тя също държеше въдица. Около тях цареше гробна тишина. И двамата стояха, без да помръднат, като реката, където се виждаха плувките им.
— Искаш, ама няма! — засмя се Отцов. — Здравей, Иван Кузмич!
— А… ти ли си? — попита Грябов, без да вдигне очи от водата. — Пристигна ли?
— Както виждаш… А ти още продължаваш с твоите глупости. Не се ли отказа?
— Дяволска работа… Цял ден ловя, от сутринта… Днес нещо не върви. Нищо не съм уловил ни аз, ни тая кикимора. Седим, седим, поне да имаше за какво! Просто да пукнеш.
— Ами зарежи тая работа! Хайде да вървим да пием водка!
— Почакай… Може пък да хванем нещо. Привечер рибата кълве повече… Седя тук, братко, още от сутринта! Такава скука е, че не мога да ти я опиша. Дяволът ме е пристрастил към това нещо! Знам, че е празна работа, ама седя! Седя като някакъв подлец, като каторжник и гледам водата, същински глупак! Трябва да вървя на сенокос, а аз ловя риба. Вчера в Хапонево имаше църковна служба и аз не отидох, а останах да клеча тук с ей тая скумрия… с тая вещица…
— Ама… ти да не си полудял? — попита Отцов и сконфузено хвърли поглед към англичанката. — Да ругаеш пред дама… пък и нея самата…
— Да върви по дяволите! Все едно, тя не разбира бъкел руски. Хвали я, ругай я — все тая! Та виж носа й! Само от него можеш да припаднеш! Седим по цели дни двамата, поне една дума да кажеше! Стои като плашило и пули зъркели към водата.
Англичанката се прозя, смени червейчето и заметна въдицата.
— Чудя й се, братко, на акъла! — продължаваше Грябов. — Десет години живее в Русия глупачката, поне една руска дума да беше научила!… Някое наше аристократче като иде там, и тоз час се научава да плещи по тяхному, а те… дявол ги знае! Ти виж носа й! Носа й виж!
— Е, стига де… Неудобно е… Какво си се заял с жената?
— Тя не е жена, а мома… За годеници сигур мечтае, дяволската кукла. И на някаква гнилоч лъха от нея… Намразих я, братко! Не мога да я гледам равнодушно! Като опули срещу мен зъркелите си, веднага ми призлява, сякаш съм ударил лакътя си в перилото. И тя обича риболова. Виж я: хвърля въдицата, сякаш свещенодейства! Гледа на всичко с презрение… Стои, никаквицата, и разбира, че е човек, значи цар на природата. А знаеш ли как се казва? Уилка Чарлзовна Тфайс! Пфу… Човек не може да го издума!
Дочула името си, англичанката бавно възви нос към Грябов и го изгледа с презрителен поглед. От Грябов тя вдигна очи към Отцов и обля и него с презрение. И всичко това — безмълвно, важно, без да бърза.
— Видя ли? — попита Грябов през смях. — Пада ви се, значи! Ама че кикимора! Само заради децата държа тоя тритон. Ако не бяха те, нямаше да я допусна на десет версти от имението си… Носът й е като на ястреб… А талията? Тая кукла ми прилича на дълъг пирон. Човек направо да я вземе и да я забие в земята. Чакай… Струва ми се, че кълве…
Грябов скочи и дръпна пръта. Кордата се изопна… Грябов дръпна още веднъж и не можа да измъкне въдицата.
— Закачила се е! — рече и се намръщи. — За камък, изглежда… Дявол да го вземе…
Върху лицето му се изписа състрадание. Като въздишаше, неспокойно се движеше и мърмореше проклятия, той започна да тегли кордата. Но това не даде никакъв резултат. Грябов побледня.
— Много жалко! Трябва да влизам във водата.
— Зарежи тая работа!
— Не бива… Тъкмо привечер започва да кълве… Бре, че я свършихме, прости ми, Господи! Ще трябва да вляза във водата. Налага се! Да знаеш как не ми се ще да се разсъбличам! Трябва да натирим англичанката… Неудобно е да се разсъбличам пред нея… Дама е все пак!
Грябов свали шапката и вратовръзката си.
— Мис… ааа… — извърна се той към англичанката. — Мис Тфайс! Же ву при[2]… Е, как да й кажа? Как да ти кажа, че да ме разбереш? Слушайте… нататък! Дръпнете се нататък! Чуваш ли?
Мис Тфайс обля Грябов с презрение и издаде носов звук.
— Какво? Не разбирате? Махай се от тук, на тебе казвам! Трябва да се съблека, кукло дяволска! Нататък върви! Нататък!
Грябов дръпна мис за ръкава, посочи й храстите и приклекна: иди, значи, зад храстите и се скрий там… Като мърдаше енергично веждите си, англичанката изстреля една дълга английска фраза. Двамата помешчици прихнаха.
— За пръв път през живота си чувам гласа й… Ама че гласец! Не разбира! Е, какво да я правя?
— Остави, ти казвам! Да идем да пийнем водка!
— Не бива, сега риболовът трябва да потръгне… Свечерява се… Е, как ще заповядаш да постъпя? Ама че работа! Ще трябва да се събличам пред нея…
Грябов свали редингота и жилетката и седна на пясъка да събуе ботушите си.
— Слушай, Иван Кузмич — каза предводителят, като се кискаше в шепата си. — Това, драги, е вече гавра, издевателство.
— Кой й е крив, че не разбира. Това да им е за урок на чужденците!
Грябов свали ботушите, панталоните, смъкна бельото си и се озова в адамов костюм. Отцов се улови за корема. Беше почервенял от смях и срам. Англичанката замърда вежди и запремига… Върху жълтеникавото й лице пробяга надменна презрителна усмивка.
— Трябва да посвикна със студената вода — рече Грябов, като се тупаше по бедрата. — Кажи, моля ти се, Фьодор Андреич, защо всяко лято по гърдите ми се появяват обриви?
— Влизай по-скоро във водата или се прикрий с нещо! Говедо!
— Поне да се беше засрамила, подлата! — каза Грябов, докато нагазваше във водата и се кръстеше. — Брр… студена вода… Виж я как си мърда веждите! Не се отдръпва… Стои над тълпата! Хе-хе-хе… Дори за хора не ни смята!
Нагазил във водата до колене и изпънат в целия си огромен ръст, той намигна с едното око и рече:
— Това, братко, да не й е Англия!
Мис Тфайс хладнокръвно смени червейчето, прозя се и заметна въдицата. Отцов се извърна. Грябов откачи куката, потопи се и излезе от водата със сумтене. След две минути вече седеше на пясъка и отново хвърляше въдицата.
Francesca Woodman
Francesca Woodman
