БОРИС РОКАНОВ: Щастливото възкресение на лицето Петров

http://www.youtube.com/watch?v=UwtG3Tefz20&feature=related

Пръв взе думата Областният управител: "Наместо надълго и широко да говоря за мъката, която ни завладя, след внезапната кончина на тези уважавани от всички нас съграждани, искам да кажа само едно: (тук гласът на Областния достигна фалцет) Кюстендил е в траур, братя и сестри! България е в траур! Европа и тя скърби за счупеното перо на човека и писателя Данте Петров! Светът пролива горчиви сълзи за пресъхналия извор на щедрост, благородство и човеколюбие, за мъдреца и родолюбеца, за любимия син на древния Кюстендил Йордан Петров (голяма част от присъстващите с изумление научиха малкото име на именития си съгражданин, когото знаеха или като Данте Авантата, или като Данте Червото). В ръцете си държа шедьовъра "Кюстендилски хроники” на големия изследовател, блаженопочившия слуга на град Кюстендил Йордан Петров, откъдето ще прочета откъса "Освобождението на Кюстендил”. Този текст по-силно говори от всички казани думи за този обичан от всички нас творец. Бог да прости Йордан Петров и неговите любящи роднини.” – каза Областният управител, прекръсти се три пъти, после каза едно „Амин!”, разтвори книгата и зачете:


"ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА КЮСТЕНДИЛ


Турските войски на Сюлейман били на левия бряг на Струма, а руските на Гурко – на десния. Предвидливият Сюлейман изгорил мостовете и по този начин от двете страни на реката царяло спокойствие, докато един ден се случило следното. Генерал Гурко след тежък махмурлук викнал при себе си началника на полуескадрона, капитан Бураго, и му дал заповед да намери място за понтонен мост и да прекара през реката две роти пехотинци, за да подготвят терена. Под предлог, че било студено и по Струма плували ледени късове, капитан Бураго конфискувал алкохола на три села, напоил с него целия наличен състав (за войниците – ракията, за конете – виното) и тръгнал да изпълнява заповедта. Превел войниците и вечерта отишъл кьор-кютук пиян при Гурко:


"Заповедта изпълнена!” – казал пияният Бураго, олюлявайки се.


"Отлично, капитане, а сега освободете Кюстендил. Починете си малко и тръгвайте!” – заповядал му също толкова развеселеният генерал.



"Слушам!”, казал капитанът и... "След мен!” – повел ескадрона си към Кюстендил, като по пътя продължил да реквизира бъчви и мехове от околните села. Почерпените драгуни минали трите отбранителни линии на турската армия и цъфнали посреднощ пияни като талпи в Кюстендил. Там първо се загубили, после се намерили на Хисарлъка, където открили две изоставени турски оръдия с няколко снаряда и капитанът решил да ги изстреля някъде в тъмното. А в "тъмното” се оказал щабът на Сюлейман паша, който преди броени минути бил предупреден, че руската армия е в Кюстендил и вече плячкосва града. Той, разбира се, в началото не вярвал, докато в резултат на неприятелския огън не загубил целия си харем плюс тримата любими адютанти, които по това време помагали на майка му да удуши собственоръчно султанския наместник на Източна Румелия Шахабеддин паша и тъкмо приключили с освобождаването на душата от тялото на правоверния мюсюлманин. Последното гюлле нацелило библиотеката на дервишкия манастир при Имарет джамия и тонове персийска поезия: рубаи и касидета изгорели в жестоките пламъци, предизвикани от пияните руски богатири. Като видял пожара в центъра на Кюстендил, Сюлейман и цялата му налична армия си плюли на петите и се скрили в Осоговската планина. Чак два месеца след подписването на Санстефанския мирен договор Сюлейман се появил със зурни и тъпани под стените на Истанбул, където всички го очаквали с огромно нетърпение и още щом го зърнали, го обесили.



Генерал Гурко подочул, че Сюлейман паша се изтеглил от Кюстендил, но не повярвал, помислил, че това е тактически маньовър и още няколко дни се спотайвал като плъх на десния бряг на Струма, накрая се престрашил и плахо надникнал в града. Местното население го нямало никакво (от седмица не смеело да пристъпи прага на къщите, нали ту ятаган, ту руска шашка им били все пред очите), а на Хисарлъка вече трезвият капитан Бураго и изтрезнелите драгуни лежали като змии по скалите, след като предвидливо избили конете още първия ден. Тъкмо дояждали последния кон и Гурко освободил града. Загърмели оръдия, войската викнала: "Ура!”. Местното население, като видяло накъде духа вятърът, почнало да мята цветя по мужишките глави с бодри възгласи: "Ура! Ура! Ура!”. Всички ликували, само полякинята Маржена Круляк - Попгруйчева, женена за сърбохърватина поп Груйчо Рогич - Драгоевич и живееща през две улици от нашата къща, не се зарадвала, защото помнела кланетата на кръволока Гурко във Варшава. Като чули руска реч, капитан Бураго и остатъкът от ескадрона му (казвам остатък, защото бая драгуни измрели като пилци от жажда и от шап, благодарение на суровото конско месо, с което напълнили търбусите), се спуснали като ястреби към близката кръчма, която от седмица им бодяла очите. Опустошили я за миг откъмто алкохол и папироси, след това я запалили, после запели руски частушки, тропнали казачок, запсували от все душа турците и започнали радостно да стрелят във въздуха. Кюстендилци веднага познали в драгуните своите освободители, грабнали ги и ги понесли към една огромна софра в двора на чорбаджи Христаки Начович, където въртели вече над жаравата огромен вол. Яли, пили и се веселили, и толкова се обикнали, че на следващата година доста деца се родили с имена Прохор и Макар, а накрая кръстили улица и дигнали няколко паметника в чест на юначния капитан Бураго. Наздраве!”


На това място, след "наздраве”-то в текста, Областният управител се прокашля и продължи: "Нашият уважаван покойник, винаги когато четял точно този откъс приживе пред почитатели в кафенето на "Пауталия”, а това ставало много често, както съм чувал от очевидци, – вмъкнал в траурното слово свои думи Областният, а не написаните от поета Немирников, "Връзки с обществеността” на областната администрация, – Големият Данте отпивал здрава глътка, пресушавал чашата до дъно и казвал: "Ееей, голям съм! Големия Данте може да пресуши и Струма, ако наместо вода в нея течеше ракия!”. И си сипвал нова... Бог да прости твореца и неговите обични роднини. Амин!” – така със свои думи завърши словото си Областният управител, а фоайето екна в бурни ръкопляскания и викове "Ура!”.


Взе думата и кметът на Кюстендил, държейки трети том на "Кюстендилски жития” от покойния Данте. Той навярно бързаше за среща с инвеститори, поради което набързо претупа траурното слово и след "Бог да ги прости!” и "Амин!” отвори книгата на отбелязаната със сгънато на четири платежно нареждане страница и веднага зачете:


"СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ


Съединението на България също станало на майтап, както всичко, което се е случило на България в най-новата й история.


Захарий Стоянов и другите съзаклятници между ракийките и салатките гледали само към София и се чувствали прецакани, че си поминуват безметежно в Кюстендил, далече от двореца и парàта. „Да обединим майка България, братия!” – със сълзи на очи и винаги към полунощ се вълнували бунтовниците и пеели първо революционни песни, после минавали на маанета с твърде двусмислени текстове (много се пеело и пиело по онова време). Така месеци яли и пили – чакали княза да кимне и да въстанат. Но нейсе. А Батенберг през същото време се ослушвал къмто великите сили и също чакал да види накъде духа вятърът, та да реши какво да прави с разпарчетосаното си имение. Обаче една тишина царяла в Европа по този тъй важен за двайсетимата заинтересовани въпрос. От София се ослушвали, от Кюстендил се ослушвали и накрая пак надделяло българското чревоугодничество. Избрали се за апостоли и тръгнали по селца и паланки да ядат и пият, като в същото време разпалвали патриотичния дух на селяните с приказки от „Хиляда и една нощ” и по този начин хем си плащали гощавката, хем разбунвали духовете на народонаселението. Селяните така се прехласнали по приказките, че решили да се вдигат – отдавна не били мърдали от селата, а младите въобще не си били подавали носа извън селските мери[1], та ето им повод да зърнат Кюстендил. Жадни за приключения и пътешествия, младите се вдигнали като един, а абаджиите, терзиите и кундурджиите[2] се намерили в работа. Селските моми повехнали, защото съществувала опасност на момците да им излезе късметът с някоя засукана кюстендилска кокона и да не се върнат, та да опустеят селата откъм момци.


Така се появил на историческия хоризонт Чардафон Велики с Голямоконарската чета. Още щом влязъл в малките часове на 6-ти септември в Кюстендил, той тутакси се скрил с всичките въстаници в Турските гробища, докато се изясни обстановката, щото нали – "Бързата работа – срам за майстора.” По някое време от другата страна на града се задали станимашките въстаници начело с Балтов, Сребров и Ковачев, които щом приближили Кюстендил също се скрили, само че в лозята, по канавките, а по-плашливите се покатерили по дърветата. За лош късмет на революционерите, някой буден гражданин донесъл на жандармерията, че около града обикалят разбойници, тръгнали да обират крайградските къщи, и цялата жандармерийска дружина се вдигнала на крак – завардила пътищата и започнала да обикаля напред-назад, т.е. въстаниците усетили засилено полицейско присъствие, заради което още по-дълбоко се скрили. „Сигурно Съединението се отлага” – помислили си те и аха да си тръгнат, но и пътищата назад били завардени от жандарми, та всички си останали по местата. Кюстендилските съзаклятници, като видели какво става – как конните полицаи обикалят и търсят душманите на падишаха, – си останали по къщите. Те впрочем и бездруго нямали намерение да излизат – не били дотам луди.


ГОЛЯМОТО ПУШЕНЕ


И така, на 5-ти срещу 6-ти цялото население знаело, че България ще се съединява. Майор Николаев, облечен в парадна униформа, седял в кабинета си, пушел и чакал

да гръмне пушка или да забият камбаните в двете църкви на кюстендилския квартал „Мараша”, какъвто сигнал бил обещал да даде д-р Странски, макар в същия този

момент да не искал да се съединява с когото и да е, в това число и с госпожица Муткурова, защото лежал зарит в една купа сено до овчарниците на село Цървена ябука.


Войниците на майор Данаил Николаев през това време стояли в пълно бойно снаряжение на плаца, чакали майора да даде заповед и пушели. А Данаил Николаев (за да минава по-неусетно времето) играел на табла с адютанта си подпоручик Въльо Стефов, който също пушел.


В конака Главният управител – и.д. Генерал-губернатор на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, също облечен в парадна униформа, за да сдаде по-бързо властта на съзаклятниците, се ослушвал да гръмне пушка или да заколят някого, за да обяви на секундата капитулацията на Генералгубернаторството. Съзаклятниците закъснявали вече втори час и Гаврил Кръстевич се притеснил – извадил табакерата, палнал една папироса и си казал: "Пуша тази цигара и ако нищо не стане, направо си лягам. Не трябваше да дават на Стоянович да участва в Революциония комитет, де го сега?”


А Стоянович в същото време хъркал в един хан, защото вечерта, докато мислел за комитетските работи, попрекалил с пиенето, или ако искаме да сме точни – напил се като донски казак.


Участниците в този исторически акт се уморили здравата: жандармите се уморили от препускане по калдъръмите, Чардафон с четата – от лежане, станимашките четници – от висене по дърветата, войниците – от стоене на плаца, Кръстевич – от чакане, а най-много се уморил Данаил Николаев – от мятането на заровете. Тогава бутнал таблата и казал на подпоручика: "Наметни някакви цивилни дрехи и върви да намериш съзаклятниците.” Въльо Стефов се преоблякъл, наметнал отгоре балтон, пъхнал си ръката с пистолета в джоба и тръгнал да обикаля. Тук въстаници, там въстаници – никой насреща. По едно време се задали жандармите. Като видели Стефов, помислили го за апаш и без "Стой!” и без "Предай се!” почнали да стрелят. Стефов бил гърмян заек, при това военен, и отвърнал на стрелбата. Като чул, че се стреля, обадил се и Чардафон с четата. Не останали назад и станимакалии, като чули канонадата и те започнали да се обаждат. Чак тогава с щастлива усмивка майор Данаил Николаев скочил и дал заповед на войниците да нападнат Конака. Войниците толкова се зарадвали на заповедта, че мигом завзели Генералгубернаторството, където ги чакал с огромно облекчение на вратата Главният управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, за да се предаде. В най-сюблимния момент незнайно откъде изскочили Захарий Стоянов и Иван Андонов и обявили Съединението. Също незнайно откъде се появило и будното гражданство и се чуло едно блажено: "Урааа!”.”


След блаженото "Ура”, разнесло се от "Кюстендилски жития”, опечалените кюстендилци отговориха с друго "Ура” – по-силно, по-властно, по-смело от „Ура”-то на техните прадеди, защото нямаше опасност да ги арестуват и пребият в полицията, като едновременно с това викаха от все сърце и се прегръщаха, забравили за миг за починалото семейство. Сетне, опомнили се, зацъкаха с разбиране към ковчега с тленните останки на Петров: "Голям патриот! Голям българин!” – и се просълзиха от гордост, че са кюстендилци.


В същото това време кметът вече тичаше към кметството, за да не си тръгне комисионната, облечена в сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка, която седеше в кабинета му и пушеше.


"Драги миряни, скъпи боголюбиви кюстендилци, да славим нашия Бог и починалия му син Исус Христос...” – започна проповедта Николай Гробокопач и тъкмо да начене някаква поучителна притча за чудотворните деяния на Свети апостол Данте Петров, се спъна и падна, а ятото педерасти, които се бяха оформили като най-близко религиозно обкръжение на Негово Светейшество, се хвърли да го вдига. Младият свещеник Панкратий го подхвана нежно най-отдолу и му прошепна с развълнуван глас: "Ударихте ли се, Ваше Високопреосвещенство?”. Преди дядо Николай да каже нещо, от джоба на носителя на Националната награда на името на кюстендилския книжар Христо Г. Данов за принос в българската история, започнаха да звънят тревожно джиесемите, които Божурина напъха в сакото му с цел опазване на имуществото. При петото позвъняване покойникът Петров се надигна, бръкна в джоба си, по вибрацията и мелодията разпозна спешния телефон, извади го, натисна зелена слушалка и каза: "Ало!”. Тук ятото боголюбиви "сестрички”[3] изпищя и започна да се кръсти, а дядо Николай Гробокопач отново се просна на пода и започна да реди ту молитви, ту откъси от Комунистическия манифест на Енгелс.


Докато митрополитът и шайката „меки китки”[4] пищеше на умряло, един любезен женски глас гукаше в ухото на покойника: "Господин Петров, ще можете ли до двайсет минути да дойдете в издателство "Херкулес”, за да си получите хонорара за осмото издание на "Кюстендил – столица на българския барок”?”.


"Евалла на Стойо Варталомеев (така се казваше собственика на „Херкулес”), бях останал с 10 лева, а сега ще ми стоплят джоба пет хиляди и десет” – каза си наум покойният писател, след което бузите му се зачервиха, той се възнесе от мъртвите и мигом възкръсна.


"Боби, хайде да ме хвърлиш до издателството да си взема парите” – обърна се към един плешив и дебел чичко Петров и изскочи от ковчега. Пътьом удари през лицето поета Недялко С., който щом чу Петровата фраза „да си взема парите” се канеше да му поиска сто лева назаем и никога да не му ги върне. Данте прозря коварните мисли на поета, изсъска му приятелски "Гад такава!” и продължи да разбутва опечаленото множество. Преди да излезе на улицата ритна по кокалчето ресторантьора Сашко Секулов (също писател) препречил вратата на читалището, държейки огромен тефтер „Избрано” с вересиите на Данте. Собственикът на две мазета, обявени за музикални клубове и два килера, обявени за ресторанти, Сашо Секулов, след заслужения удар по кокалчето, от който много силно го заболя, на свой ред първо се опита да ухапе, а после да размаже с тефтера талантливата глава на току-що възкръсналия кюстендилски летописец, при което Данте му заби мощен шут в гъза и Секулов падна със: "Съд! Затвор за разбойника Петров! Позор за Кюстендил! Позор за България!” – и заскимтя от яд, срам и болка. Данте през това време се изнасяше в тръс от бившия Партиен дом, викайки: "Айде, Боби! Айде, Боби! Тия като нищо ще ме убият! Бобииииииии!”


Той пресече на зигзаг площада, мина като изтребител пред сладкарницата на "Пауталия” и тичайки, с крайчеца на окото си мярна Евгени, Менде и Здравко да надигат чаши; завидя им и се върна да види какво точно са си поръчали за мезе, залепи лице за прозореца и Менде моментално го позна: "Я го виж, мерзавеца бе, Евгени! Още мърда!” – посочи към Данте той и скочи. След него скочи и Евгени, без да разбере за кой мерзавец става дума, а Здравко, като видя противното лице на писателя на педя от носа си, лисна чашата с "Троянска сливова” в стъклото и се надигна да догони приятелите си, който вече тичаха много бързо за годините си, след прочутият Петров, за да му счупят зъбите.


Бележки:


[1] Ливади и пустеещи земи в околностите на селото


[2] Производители на платове, шивачи и обущари


[3] Хора с хомосексуални наклонности


[4] Хора с хомосексуална орентация