Интервю на Евелина Здравкова с Борис Роканов



foto Robert Szatmari



Любэ - Комбат

Новият път на изкуството е на Изток

Борис РОКАНОВ, поет, художник; Интервю на Евелина ЗДРАВКОВА

foto Robert Szatmari

ЛЮБЭ "Не валяй дурака, Америка" 

от 20 Ноември 2010

Борис Роканов, когoто първо познаваме като поет, после като художник, който продава картините си като топъл хляб, издаде нова книга. Заглавието е повече от объркващо "Шейсет и четири хиляди деветстотин двайсет и осем". А вътре - микс от абсурдни истории с неочакван край. Издател е "Жанет-45".
Борис Роканов е кюстендилец, макар че се е сраснал с Пловдив. Роден е на 12 ноември 1961 г. Автор е на поетичните книги "Предчувствия", "Моята игра", "От Б до Р", "Български народни приказки, прочетени от Борис Роканов" и "Старото барабанче", както и на антологията "Стих и четка". Създаде и подреди и 18 изложби живопис и 4 арт-проекта.

- Едва ли има друг роман с по-трудно за запомняне заглавие - "Шейсет и четири хиляди деветстотин двадесет и осем". Това някакъв шифър ли е?
- Това са предсмъртните думи на Нийл Касиди, прототипа на Дийн Мориарти от романа на Керуак "По пътя", и на Макмърфи от романа на Кен Киси "Полет над кукувиче гнездо". Мисля, че те в голяма степен дават отговор на основния екзистенциален въпрос за смисъла на живота и действително са ключ към разгадаването на романа. За всеки случай обаче той има и кратко заглавие - "Демони", тъй като е първа част от бъдеща трилогия.
- Кой ще чете такава сериозна литература? Днес хората четат как да спечелят, как да се влюбят, клюки...
- Днес хората четат книги с безценни указания как да забогатеят за един ден, как да си подредят жилището в унисон с магнитните излъчвания на земята, как да сготвят боб по тайландски с киви, понякога жълти вестници, рядко художествена литература и почти никак поезия. Което всъщност е добре, защото поезията има нужда от съпричастие и съпреживяване, а не просто от читатели. Между другото, за огромна моя изненада, вече десетина души са прочели и моя роман. Аз съм от малкото автори, които имат удоволствието да познават лично всички читатели на романа си "Шейсет и четири хиляди деветстотин двадесет и осем" в Пловдив - издателката ми г-жа Божана Апостолова, г-жа София Несторова, г-н Младен Влашки, г-н Йордан Велчев, г-н Димитър Инджов, пловдивският митрополит дядо Николай, г-н Петър Анастасов, г-дата Секулов и Славов... За поета Тодор Чонов не съм съвсем сигурен, макар той да чете като змей, но е в Рогош и не съм го виждал скоро. Но като гледам, май това са всички (или почти всички) читатели на съвременна българска литература в Пловдив.
- Моля, сериозно...
- Сега сериозно. Новата посока на четенето е на изток - към Русия, Китай, Индия, а от съседите - Турция. В Истанбул присъствах на два Панаира на изкуствата. От щандовете с книги купувачите си тръгваха буквално със сакове книги. И още нещо - книжарниците в Турция не са сбутани в килерчета на някоя странична уличка, а са по на няколко етажа на главните улици, където, както знаем, навсякъде по света наемите са убийствени. И въпреки това процъфтяват. В Париж също видях книжарници с ескалатори, на по няколко етажа, но не са така нагъсто разположени като на Главната в Истанбул.
- Но обществото ни е болно, отчаяно, в безизходица.
- Обществото е болно от самота и безперспективност. Не зная какво е лекарството за излизане от тоталното безпаричие и нищета, в които живеем, но във всеки случай не е бунт, стачки, барикади и прочие прояви на народен гняв, защото държавата наистина няма пари и подобни действия нямат адекватен адресат. А на онези от Запад въобще не им пука, те си имат достатъчно собствени проблеми. Дори навеждането по тодорживковски, докато мине бурята, вече не върши работа. Защото сме в окото на урагана.
- Мислите ли, че е възможно чрез културата и поезията да се подобри замърсеният от политиката климат в България?
- Всичко е безвъзвратно загубено. Това изкуство, тази литература, които познаваме, са си изпели песента. Творецът като морален коректив също го няма. Големите ренесансови личности, които просълзяваха очите ни до миналия век със своето величие и които доведоха човечеството до този етап на развитие, умряха поругани, самотни, изоставени от всички. Техният генофонд беше съсипан или тотално размит. Безчовечните "мъдрости" от типа на "музикант къща не храни" или баснята за щуреца и мравката ни докараха до това положение духът да е малтретиран, да е маргинализиран, да не е на мода и разните "буци кал" да оправдават своето безсмислено битие с консуматорски пориви. Никакво развитие, никаква цивилизация - пълен ад. Когато унищожава хората на духа, обществото създава работници в полето на културата, също толкова безсмислени, както обществото, което ги създава. А духът не се ражда от нищото - той е натрупване, надграждане, развитие.
- Борим се за запазване на идентичността ни. А над милион млади и продуктивни мозъци, които изтекоха навън, вече говорят на чужди езици, техните деца не знаят български...
- След интегрирането ни в Европа е трудно да се устоява някаква самородна идентичност. Официалният език вече е английският, а българският, по подразбиране, става втори. Това е въпрос, върху който трябва да помислят не само уважаемите политици, а и цветът на нацията - хората на изкуството. Но ако трябва да си послужа с позната басня, ще кажа: щурците изчезнаха - свободолюбивите, авантюристичните, свръхамбициозните... Общо взето изчезнаха хората, които се отличават. По тази логика мравките могат да бъдат спокойни - дразнителите ги няма. Останалите тук щурци гаснат тихо по българските стъгди, без никакъв шанс да се спасят. Най-обезпокоителното сега е, че при младите "оттатък" вече се изнасят и старите - цели родове напускат татковината ни, без идея да се върнат някога. Тогава за каква идентичност да говорим?
- Невъзможно е и в литературата да се спасиш, защото ни заля море от книги на хора, които използват свободата на писане, на мислене, на мнение за украшение, а не за творчество и бълват продукция, която четат само роднините им?
- Говорите за бездарните писатели. Те са по-скоро грамотни хора, които разбират от пунктуация и стилистика, работят под индиго (в този или в онзи стил), и толкова. Но ако изтребим този вид литературни парвенюта, ще се наруши екосистемата. Нека си съществуват, въпреки че не мога нито да ги гледам, нито да ги слушам, нито да ги търпя. И затова не ги чета.
- Световният климат рязко се променя. Опасни стихии бродят по земята и я променят. Дали природата не си отмъщава на народите на тази планета земя?
- За климата не мога да говоря, не съм метеоролог. За стихиите също. Но се питам защо хаитянците да са изкупителната жертва? Има нещо сбъркано. Ако пък цивилизацията като цяло е пагубна, с увеличените емисии на вредни газове, с прекомерното размножение на човешкия род, какво следва? Да се върнем назад към каменната ера или да съкратим човечеството до оптимална цифра? Това, според мен, е не само несериозно, но и тъпо. Вярвам, че някакъв баланс ще се намери все пак. И пак няма да минем без хората на духа - те са капиталът на човечеството.
- Затова ли дъщеря ви учи пиано в Националното училище по музика и танц "Добрин Петков" в Пловдив?
- Баща ми беше много музикален. И вярвам, че ако бе имал средства да усъвършенства музикалния си талант със съответното образование, би станал световно известен певец. Та в негова чест и след съответните консултации със специалисти поощрих Тея да учи в Музикалното училище. Надеждата ми е тя да успее да се справя сама. А ако не успее, разчитам двамата й братя и по-голямата й сестра да се грижат за нея. Защото артистът е дете, което има нужда от подкрепа.



foto Robert Szatmari