Интервю на Бойко Ламбовски
 |
| Борис Роканов е поет, белетрист, художник. Роден е през 1961 г. в Кюстендил, сега живее в Пловдив. Автор е на 4 книги с поезия, на литературни анкети с Блага Димитрова и Екатерина Йосифова, реализирал е 12 изложби с живопис. Наскоро излезлият му роман "Демони", първи от обещаната поредица със заглавие " "Шейсет и четири хиляди деветстотин двайсет и осем", спечели номинация за голямата литературна награда "Хеликон". |
- Романът ви "Демони", в който всъщност става дума за Кюстендил, е доста скандален - Катя Йосифова например каза, че не си познава града, макар да е и неин. Кой е прав?
- Романът "Шейсет и четири хиляди деветстотин двадесет и осем" е колкото за Кюстендил, толкова за всеки български град. И защо да е скандален, съвсем нормален роман е.
- Бе, не се дърпайте от думата, тя прави реклама и продава...
- Е да, но нямам никакви намерения да скандализирам самия Кюстендил. Защото като във всеки художествен текст, нещата трябва да се приемат твърде условно. Нима е скандално да пишеш за близките си хора с обич и уважение, въпреки всички иронии?
- Е, не разбира се.
- А другото, то си е част от живота. В смесиците на времена и епохи според мен дори и пародията има свое място в абсурдността на общото българско животуване. А Катя е права, това не е нейният град.
- Всъщност "Демони" спечели номинация за наградата "Хеликон"... Радвате ли се, цените ли наградите?
- Естествено. Особено паричните. То и награди не останаха - "Вик" се изнесе, други свалиха гащите, т.е. останаха без пари. Само Божана Апостолова, въпреки трудното й битие, упорства все още с наградата си за поезия.
- Кризата е виновна, сигурно. То тя може би и за вашите опити в много сфери е виновна. Ето - и поет сте, и художник... Сега издадохте обемиста проза... Защо оставате на попрището на изкуствата, при условие че е все по-трудно да се прехранва човек с това?
- Да живееш заради едната прехрана, си е чисто оскотяване, макар така, впрочем, да живеят повечето българи. Човекът на изкуството избира да живее в паралелна държава, защото в реалната държава да си достоен, е синоним на тотално нещастие.
- Малко е високопарно, но - може би вярно. Макар едва ли да важи за всички. Вашият индивидуализъм е известен, но ето - индивидуализмът на пловдивския кмет например: той не е ли малко в повече? Той заплаши с гладна стачка срещу уволнението на Калудов от операта, а сега пък иска почти насила Тракийското съкровище. Как гледате на това?
- Пловдивският кмет е твърде емоционален човек. Но защо златното съкровище да е в София, а софийският боклук - в Пловдив? И какво значи "иска"? Съкровището е заприходено в инвентарната книга на Пловдивския археологически музей от големия български археолог Димитър Цончев, член-кореспондент на подобни институти в Европа и Америка още преди 9 септември 1944 г. Впоследствие Людмила Живкова, под предлог че в Пловдивския музей няма добра охранителна система, буквално го изтръгва от мястото, където е заприходено - нещо, което никъде по света не се прави. И в крайна сметка излиза, че всички, които поддържат тезата за преместването на съкровището в София, са нейни гръмогласни глашатаи.
- Е, отговаряте в стил местен патриотизъм, обичате си града, явно. Той Пловдив явно си заслужава обичта, винаги е бил доста бохемско място. Има ли още тази атмосфера?
- Старите бохемски места изчезнаха - легендарната кръчма "Пловдив", "Млечния бар", "Кристал"... Сега се появиха "Клетниците", "Душегубката", "Найлона" - правете си извода сами. С местата изчезват и хората. Част от старата бохема или измря от ментетата, или се маргинализира. Сега Пловдив е тихо, по еснафски подредено градче и много ми напомня на Кюстендил. Разликата е пренебрежимо малка - в Пловдив няма Хисарлък (но пък има Бунарджик). Вероятно затова Младен Влашки продължава да твърди за романа ми, че това е "един епичен пловдивски роман", за разлика от Екатерина Йосифова, която се притеснява, че романът ми "Шейсет и четири хиляди деветстотин двадесет и осем" е буквално свързан с родния ми Кюстендил. Истината е, че градът в романа само се казва Кюстендил, но не е, а героите са привидно разпознаваеми пловдивчани.
- И всички са от Пловдив? Всички тези пияници?
- Е, не са от Пловдив. Литература все пак!...
- А защо се хванахте с проза? Защото поезията не е вече така привлекателна за читателя ли?
- През Средновековието, а и преди това само шепа хора са могли да четат и пишат, останалата част от човечеството е тънела в безпросветен мрак. Сега болшинството е грамотно, но тази грамотност му помага да се ориентира в менютата, табелите, улиците, маршрутите на рейсовете, но не и да проумява, не и да разбира. Така че и сега могат да четат малцина, а да се наслаждават на поезията - още по-малко. И това не е порок. Литературата е за избрани, а поезията - за избрани от избраните. Всъщност нещата не са се променили от дълбока древност до днес.
Що се отнася до романа, с него се постига истинската зрялост на една литература. Осъзнаването на една нация - също. В съвременната литература този роман още не е написан.
- Във връзка с това, смятате ли, че държавата трябва да издържа хората на изкуството? Или те сами да се оправят кой както знае?
- Лично аз се оправям сам, защото знам, че от беден не се иска нищо - опасно е за нервите ти и пречи на душевната хармония. А нашата държавата е бедна, следователно е оскотяла и бездуховна. Вижте какъв батак настана в така наречената културна реформа. Писъци, рев, вой, истерии... и всичкото това е следствие от безпаричие и липса на алтернатива. Да не говорим за самодейността в управлението. Как да тълкуваме и циничното изявление на културния министър, че "не би направил скулптура, ако някой не му я поръча" - това си е най-елементарно мислене на обикновен занаятчия. Къде отива тогава поривът на твореца и "безсмислената" необходимост да създава изкуство, дори когато няма купувач? Изкуството не създава стоки за ежедневна употреба. Та в този смисъл би било добре да бъде подпомагано, но не от изтерзаната ни държава. Моля се на Бог да ми даде чували с пари и аз да ги раздавам, раздавам, раздавам... на истинските творци, които не обслужват деня и не правят изкуство за Женския пазар. Май това е начинът.
- Би била една много весела България тогава, пълна с богати творци. Но какво стана с България, поне с онази, която е в романа ви? Жал ли ви е за нея, или смятате, че изчезна за добро?
- В романа ми е и днешната България и слава богу, че още не е изчезнала. Колкото до "онази" България, тя процъфтява. Колкото и да се дегизира, си остава България на каскетите...
- Кого имате предвид?
- Ами всички, дори министъра - българския патриот Вежди Рашидов, например.
- Тоест не се управляваме добре, така ли?
- Не сме постигнали още онова общество, в което сами да СЕ управляваме. За съжаление, нас НИ управляват, при това бездарно, самодейно, нагло и безчовечно. Добре че не ни пука особено. Онова усещане у някои хора, че от тях зависи нещо, не ни докосва, минава покрай нас и ние продължаваме да си живеем напук, разточително и размазващо. Единственото, което ни пречи да сме щастливи, това са амбицията и времето - просто остаряваме, неминуемо е. Уж правилно се движим, успешни сме, достойнството ни е съхранено (или почти), сърцата ни са млади, духът ни е бодър, но когато се огледаме в очите на младите момичета, в повечето случаи не ни харесва това, което виждаме там. И пак си казваме: "Какво ми пука!" И пак търсим варианти да ни е О.К., и ни е О.К., защото сме успешни и сме пичове.
- Е, ободрявате се заразително, дано да е така.
- Лошото напоследък е, че започнах да се дразня от неща, които преди са ме забавлявали. Започнах да псувам телевизора.
- Че защо?
- Не знам. Дори почвам да наричам моята приятелка Васа Ганчева "дърто парвеню", да крещя на Алис Крайчева: "Ще ти спра пиенето, маймуно недна!". А прекрасната Шани Гюзелева взех да оприличавам с Монк - също толкова налудна, талантлива и задръстена като героя от сериала, тя просто не знае какво прави в телевизията в девет сутринта.
- Е, това много остро срещу колегите. Защо? Дали защото не вие сте в студиото?
- Не, едва ли. За съжаление, това са посредниците между българската култура и публиката. Ниска летва, бавна топка, тотално обезличаване. А има и още по-обезкуражаващи примери, посредствеността е плъзнала навсякъде. Но дотук с цитирането на конкретни персонажи, който се вредил - вредил.
- Това с имената си беше заяждане, признайте.
- Зная, че не бива да се говори с имена, но така пък най-добре се илюстрират нещата, с примери. Е, трима врагове повече или по-малко - все тая!...
- А какво цените в живота най-много? Ама откровено...Секса, славата, парите?
- Трите вървят заедно, те са любимата ми Света Троица. Обичам ги.
- Романът "Шейсет и четири хиляди деветстотин двадесет и осем" е колкото за Кюстендил, толкова за всеки български град. И защо да е скандален, съвсем нормален роман е.
- Бе, не се дърпайте от думата, тя прави реклама и продава...
- Е да, но нямам никакви намерения да скандализирам самия Кюстендил. Защото като във всеки художествен текст, нещата трябва да се приемат твърде условно. Нима е скандално да пишеш за близките си хора с обич и уважение, въпреки всички иронии?
- Е, не разбира се.
- А другото, то си е част от живота. В смесиците на времена и епохи според мен дори и пародията има свое място в абсурдността на общото българско животуване. А Катя е права, това не е нейният град.
- Всъщност "Демони" спечели номинация за наградата "Хеликон"... Радвате ли се, цените ли наградите?
- Естествено. Особено паричните. То и награди не останаха - "Вик" се изнесе, други свалиха гащите, т.е. останаха без пари. Само Божана Апостолова, въпреки трудното й битие, упорства все още с наградата си за поезия.
- Кризата е виновна, сигурно. То тя може би и за вашите опити в много сфери е виновна. Ето - и поет сте, и художник... Сега издадохте обемиста проза... Защо оставате на попрището на изкуствата, при условие че е все по-трудно да се прехранва човек с това?
- Да живееш заради едната прехрана, си е чисто оскотяване, макар така, впрочем, да живеят повечето българи. Човекът на изкуството избира да живее в паралелна държава, защото в реалната държава да си достоен, е синоним на тотално нещастие.
- Малко е високопарно, но - може би вярно. Макар едва ли да важи за всички. Вашият индивидуализъм е известен, но ето - индивидуализмът на пловдивския кмет например: той не е ли малко в повече? Той заплаши с гладна стачка срещу уволнението на Калудов от операта, а сега пък иска почти насила Тракийското съкровище. Как гледате на това?
- Пловдивският кмет е твърде емоционален човек. Но защо златното съкровище да е в София, а софийският боклук - в Пловдив? И какво значи "иска"? Съкровището е заприходено в инвентарната книга на Пловдивския археологически музей от големия български археолог Димитър Цончев, член-кореспондент на подобни институти в Европа и Америка още преди 9 септември 1944 г. Впоследствие Людмила Живкова, под предлог че в Пловдивския музей няма добра охранителна система, буквално го изтръгва от мястото, където е заприходено - нещо, което никъде по света не се прави. И в крайна сметка излиза, че всички, които поддържат тезата за преместването на съкровището в София, са нейни гръмогласни глашатаи.
- Е, отговаряте в стил местен патриотизъм, обичате си града, явно. Той Пловдив явно си заслужава обичта, винаги е бил доста бохемско място. Има ли още тази атмосфера?
- Старите бохемски места изчезнаха - легендарната кръчма "Пловдив", "Млечния бар", "Кристал"... Сега се появиха "Клетниците", "Душегубката", "Найлона" - правете си извода сами. С местата изчезват и хората. Част от старата бохема или измря от ментетата, или се маргинализира. Сега Пловдив е тихо, по еснафски подредено градче и много ми напомня на Кюстендил. Разликата е пренебрежимо малка - в Пловдив няма Хисарлък (но пък има Бунарджик). Вероятно затова Младен Влашки продължава да твърди за романа ми, че това е "един епичен пловдивски роман", за разлика от Екатерина Йосифова, която се притеснява, че романът ми "Шейсет и четири хиляди деветстотин двадесет и осем" е буквално свързан с родния ми Кюстендил. Истината е, че градът в романа само се казва Кюстендил, но не е, а героите са привидно разпознаваеми пловдивчани.
- И всички са от Пловдив? Всички тези пияници?
- Е, не са от Пловдив. Литература все пак!...
- А защо се хванахте с проза? Защото поезията не е вече така привлекателна за читателя ли?
- През Средновековието, а и преди това само шепа хора са могли да четат и пишат, останалата част от човечеството е тънела в безпросветен мрак. Сега болшинството е грамотно, но тази грамотност му помага да се ориентира в менютата, табелите, улиците, маршрутите на рейсовете, но не и да проумява, не и да разбира. Така че и сега могат да четат малцина, а да се наслаждават на поезията - още по-малко. И това не е порок. Литературата е за избрани, а поезията - за избрани от избраните. Всъщност нещата не са се променили от дълбока древност до днес.
Що се отнася до романа, с него се постига истинската зрялост на една литература. Осъзнаването на една нация - също. В съвременната литература този роман още не е написан.
- Във връзка с това, смятате ли, че държавата трябва да издържа хората на изкуството? Или те сами да се оправят кой както знае?
- Лично аз се оправям сам, защото знам, че от беден не се иска нищо - опасно е за нервите ти и пречи на душевната хармония. А нашата държавата е бедна, следователно е оскотяла и бездуховна. Вижте какъв батак настана в така наречената културна реформа. Писъци, рев, вой, истерии... и всичкото това е следствие от безпаричие и липса на алтернатива. Да не говорим за самодейността в управлението. Как да тълкуваме и циничното изявление на културния министър, че "не би направил скулптура, ако някой не му я поръча" - това си е най-елементарно мислене на обикновен занаятчия. Къде отива тогава поривът на твореца и "безсмислената" необходимост да създава изкуство, дори когато няма купувач? Изкуството не създава стоки за ежедневна употреба. Та в този смисъл би било добре да бъде подпомагано, но не от изтерзаната ни държава. Моля се на Бог да ми даде чували с пари и аз да ги раздавам, раздавам, раздавам... на истинските творци, които не обслужват деня и не правят изкуство за Женския пазар. Май това е начинът.
- Би била една много весела България тогава, пълна с богати творци. Но какво стана с България, поне с онази, която е в романа ви? Жал ли ви е за нея, или смятате, че изчезна за добро?
- В романа ми е и днешната България и слава богу, че още не е изчезнала. Колкото до "онази" България, тя процъфтява. Колкото и да се дегизира, си остава България на каскетите...
- Кого имате предвид?
- Ами всички, дори министъра - българския патриот Вежди Рашидов, например.
- Тоест не се управляваме добре, така ли?
- Не сме постигнали още онова общество, в което сами да СЕ управляваме. За съжаление, нас НИ управляват, при това бездарно, самодейно, нагло и безчовечно. Добре че не ни пука особено. Онова усещане у някои хора, че от тях зависи нещо, не ни докосва, минава покрай нас и ние продължаваме да си живеем напук, разточително и размазващо. Единственото, което ни пречи да сме щастливи, това са амбицията и времето - просто остаряваме, неминуемо е. Уж правилно се движим, успешни сме, достойнството ни е съхранено (или почти), сърцата ни са млади, духът ни е бодър, но когато се огледаме в очите на младите момичета, в повечето случаи не ни харесва това, което виждаме там. И пак си казваме: "Какво ми пука!" И пак търсим варианти да ни е О.К., и ни е О.К., защото сме успешни и сме пичове.
- Е, ободрявате се заразително, дано да е така.
- Лошото напоследък е, че започнах да се дразня от неща, които преди са ме забавлявали. Започнах да псувам телевизора.
- Че защо?
- Не знам. Дори почвам да наричам моята приятелка Васа Ганчева "дърто парвеню", да крещя на Алис Крайчева: "Ще ти спра пиенето, маймуно недна!". А прекрасната Шани Гюзелева взех да оприличавам с Монк - също толкова налудна, талантлива и задръстена като героя от сериала, тя просто не знае какво прави в телевизията в девет сутринта.
- Е, това много остро срещу колегите. Защо? Дали защото не вие сте в студиото?
- Не, едва ли. За съжаление, това са посредниците между българската култура и публиката. Ниска летва, бавна топка, тотално обезличаване. А има и още по-обезкуражаващи примери, посредствеността е плъзнала навсякъде. Но дотук с цитирането на конкретни персонажи, който се вредил - вредил.
- Това с имената си беше заяждане, признайте.
- Зная, че не бива да се говори с имена, но така пък най-добре се илюстрират нещата, с примери. Е, трима врагове повече или по-малко - все тая!...
- А какво цените в живота най-много? Ама откровено...Секса, славата, парите?
- Трите вървят заедно, те са любимата ми Света Троица. Обичам ги.
 | ||||
23 Октомври 2010
|
Няма коментари:
Публикуване на коментар