 |
| Ян Хронски |
Virtualis Ангелушев & Роканов
 |
| 16 апр 2007 |
 |
| Има неща, които смятаме за възможни да се случат, но на практика са малко вероятни. Това са неща, които по-скоро мислим, но не осъществяваме и те остават да тлеят в някакво вечно бъдеще в миналото, тоест нещо, което е мислено, но така и не е имало шанс да се случи. Само допреди петнадесетина години тези възможни неща се описваха с един езиковедски термин, познат тогава само на тесните специалисти, а днес станал много популярен след възникването на световната глобална на мрежата. Това е понятието виртуално, на средновековен латински virtualis - възможен, който може да се прояви - нещо, което може да възникне от някакво взаимодействие. То се използваше, когато в резултат от срещата на два звука, два знака или два образа възниква съвършено ново и неподозирано значение. Днес отдавна обитаваме възможния свят на глобалната мрежа и този виртуален свят като че ли е по-реален от сетивния, но все пак той си остава преди всичко възможен. В галерия "Мургаш" тези дни може да се види една материализирана виртуална среща. Нещо, което е по принцип възможно, но твърде малко вероятно, а случайността е направила така, че то да се случи. Срещата на артисти от две съвършено различни поколения, различни културно-исторически типове. Срещата между Борис Ангелушев и Борис Роканов. Това дори не e среща на две последователни поколения, а през поколение, защото разликата във възрастта между двамата е 59 години - Ангелушев би могъл да бъде по скоро биологически дядо на Роканов, отколкото баща. Какво става, когато дядото се срещне виртуално с внука си? Какво става, когато илюстрациите от детските книжки ("Чичо Томовата колиба") или илюстрациите от "Библиотека на ученика" ("Снаха" на Караславов) се срещнат с меланхоличната чувствителност на един постмодерен поет? Какво става, когато дидактиката, агитацията и политическата ангажираност на едни времена се срещнат с чувствителността на днешното време, което ги отрича и като че ли е по-склонно единствено да ги иронизира. Какво става, когато се срещне култивираното европейско умение на рисувача Бруно Фук с посттоталитарния постмодерн инстинкт на кюстендилско-пловдивския поет Боби Роканов, който се опитва да бъде и художник? Какво става, когато агитацията за светло бъдеще половин век по-късно се срещне с почти осъществения край на прехода от това неслучило се светло бъдеще и с тежката умора от реалната модернизация? Отговорите на тези въпроси са в изображенията, които са наистина една виртуална, но случила се в своята конкретност среща на двама толкова различни артисти. Боя се, че ако ние можем да схванем най-общо като интуиции и породени от тях усещания характера на тази среща, то трудно бихме могли да я изговорим, защото тя не попада в мрежата от установени категории и понятия. Като че ли тя убягва на анализа поради своята неочакваност и буквалност. Като че ли това е конструкция, с която зрителят досега почти не се е срещал. Няма отработени цитати от миналото, които се моделират в картината, а буквални парчета от миналото, които се разполагат в настоящето. Минала фикция се сблъсква с днешна интуиция. Те взаимодействат неопределено, но пораждат смисъл и това е вън от съмнение. По същия начин, както срещата ни с един образ от миналото поражда онова усещане за някогашното, което присъства в съзнанието ни всеки миг и конструира настоящето. Предизвиквайки срещата си с Борис Ангелушев, мисля, че Борис Роканов визуализира онези наши настроения и мисли, които не можем да изречем, но чрез които живеем. В тази изложба изгубеното време се среща с днешния ден точно така, както това се случва в умовете ни. Нечакано, но императивно. За незапознатите историята е следната. Роканов попада на рисунки на Ангелушев или по-точно парчета от рисунки и ескизи, които художниците обикновено хвърлят в кошчето. Колажира ги и ги надрисува с акварели, туш, гваш и т.н. Така се ражда цикълът "Ангелушев & Роканов", чиято работна дефиниция би могла да бъде буквален постмодернизъм. РУЕН РУЕНОВ |
 |
| Frances Bean Cobain |
Няма коментари:
Публикуване на коментар