Борис Роканов: СИСИ

СИСИ

Тя си взе есента

и от многото сънища спомени нямаше.

Дори без устни – живота си червеше,

дори без поглед – гримираше нощта,

тя чакаше, очакваше

природата

да я положи безпогрешно в любовта.

Така безлична я харесвам много,

с ей такива деликатни цици,

гърди се казват – грачещи свирепо, омагьосани и много постоянни,

когато ги поканиш в малък ресторант,

когато ги притискаш бавно да ликуват.

Вратите тряскат – браво на съдбата! –

раздразнени от плач такъв

и суета такава.

Две съдби с количка блъскат детската съдба

или две съдби дебели в една редичка с две по-слабички

съдби.

Една подрастваща съдба със летни кънки

бутна и събори очилата на една измъчена съдба.

Съдба със колело,

съдба оплешивяла с бяло шалче,

луднала съдба по шлифер и по бледи мокасини,

съдба със роза и друга пак такава – с роза.

P.S. Навън са годините – духа ги вятърът,

а вътре – очите любовни и чакащи.