О, Боже на звезди и пътища,
на гръм и ветрове,
на облаци и лунни сънища,
на горски духове,
ела, за да удавя цялата
зора в стакана свой,
да се разлюшка в такт махалото
на звездния покой
и да се върна пак във детството,
при синята гора,
при птиците, над мен надвесени
с опалови пера.
Дни бавни, селски дни изчезнали
от моя слънчев свят…
Лъчи като решетка везана
върху паркета спят.
Там, в оня дом с бреза, запалена
от златни светлини,
там искам да дочакам залеза
на земните си дни.
Там, в стар халат, с очи изплакани,
в безсъние и мрак –
да гоня детските си влакове
със своя скитащ влак.
И да ми шепне бавно заникьт:
— Роден си ти за път;
единственият рай на странника
е в неговата гръд,
където и да е под лунните
простори на света,
по гарите или по шумните
пристанища в нощта.
О, вечен глас и вечно скитане
на моята душа!
В чужбина пъстра запокитена,
с какво да я теша?
Смирен се взирам през прозореца
как свети като кръст
наяве истината горестна:
съня за руска пръст.
Няма коментари:
Публикуване на коментар