 |
| Joseph Szabo |
Противен, до доказване на противното: Политическият ни елит отново не чува, за кого бие камбаната
от Румен Леонидов
Суматохата, която се вдигна около издаването на антисемитска
литература е блестящ PR на група млади издатели. Дотук нищо лошо.
Българските евреи, съвсем естествено, останаха много озадачени…
Единствените им спасители – половин век по-късно – ги накараха да се
разтреперат.
Обществото ни се направи,че не разбира за какво иде реч.
Направи се, че си държи на евреите, но и сви пренебрежително джуки: много драматизирате, нацизмът никога няма да мине у нас…
А защо да не мине?
Докато текстовете на Хитлер, Гьобелс и онези съчинения,
опровергаващи истината за Холокоста, все пак криво ляво се промушиха под
рубриката: „документално порно четиво, с претенции за историчност”, то
„Бумерангът на злото” от Волен Сидеров разсипа илюзиите на по-наивните,
които твърдяха, че става дума за свобода на словото, за най-обикновен
бизнес-план, пробиващ си успешно път към читателите.
Волен, популярен журналист, също озверял като мнозина от нас от
демокрацията ни с нечовешко лице, се е подписал върху чужди изследвания,
които сборувани така, все пак имат приносно значение. За първи път
антисемитизма се идеологизира през руския народ и православието и стига
чак до бастиона на съвременния империализъм и еврейското му сърце.
В сборника от преводни документи и цитати от други документи
антисемитизмът е издигнат не само в антиамериканско, но и в
антикатолическо, антипротестантско, антиюдейско, но иначе много
християнско знаме.
„Шайка евреи от Уолстрийт разкатаха майката на православието и ни доведоха до това дередже”.
Така кратко и точно самият Сидеров формулира своята истината. И тази
формулировка стана пред милионите зрители в предаването „Добро утро” с
водещ Александър Авджиев.
Попитах представители на СЕМ, не е ли това пряк опит да се всява
етническа омраза. Не ми отговориха. Попитах пак – дали не трябва Авджиев
да обясни по какви причини си затвори очите – по идейни или по
финикийски. Не че не му трепна окото, напротив – кършеше през цялото
преме кунки, но успя да направи съвършенно безплатна реклама на тази
българска книга и нейния български автор. Но отговор така и не получих.
За това пак оттук питам. Дано най-после изгледат видеоматериала. И се
самосезират.Нито новият генерален директор, нито един от популярните
ни всекидневници не посмя да реагира.
Явно обществото ни вече е съставено от преобладаваща маса на
омразата, а несподеленото ни юдофобство е преляло в душите ни “тайно и
полека”, както е казал поетът.
При Живков, а пък и при Костов, подобно нещо беше невъзможно да
стане. Докато днес, при управлението на сина на Борис ІІІ, един от
най-важните фактори за спасяването на българските евреи, вопиющият
антисеметизъм е разрешен.
Натрупаното народно недоверие към собствените властници и
отвращението ни към всичко свързано с тях, вече избива в безсилна завист
и омраза към бавната и трътлеста Западна Европа. И към Високия, но
много надменен и много далечен нов бял брат…
Изглежда след 12 години умора обществените нагласи са силно
разколебани спрямо успешното прилагане на европейските практики у нас. И
на повечето българи като че ли им писна да се преструват на европейци.
Защото сава дума за внос на неофашизъм /неокомунизъм/ от православно фундаметалистки тип, плюс американския расизъм /скоро ще прочетем спомените на бившия водач на Ку-Клукс-Клан/.
Цялата тази добре скроена кампания има една единствена цел – бързо
да се заеме нишата, освободена от разочарованието от царя. И да я
запълни, както с яростта, със справедливата ярост на обикновените хора,
така и със злобата на обикновените лумпени, на обикновените примитиви.
Разчита се и на част от обезумялото от отчаяние патриотично
население, на изпълнените със сетна решимост родолюбиви мечтатели. Тази
партия ще бъде и своеобразен обществен памперс за всички
националистически старчоци, фъфлещи отдавна призиви за расови
разфасофки.
Тя ще дойде да ни посочи верния път и ще обедини разглобените
метали, рапъри, пънкове, хилядите скучаещи и жадни за скандали скинари…
Тази партия ще получи доверието на безработнните работници, на
самотните майки, на дребните разорени спестители, на хилядите
домакини, затворени по цял ден вкъщи. Тъкмо тази партия ще вдигне
сексуалното самочувствието на утрепаното до евнухоидност мъжко
население, и ще даде възможност на всички истерясали от измяната на
живота 40-45 годишни момичета да се накрещят на воля срещу всички и
всичко.
И най-вече срещу цялата мръсна и продажна партийна върхушка, и
срещу всички бивши и настоящи депутати, и срещу всички бивши и настоящи
богати ченгета и подченгета, и срещу мръсните и крадливи цигани, и срещу
световно еврейско лоби, и дори срещу педеругите, нарокоманите,
наркобароните, мутрите, както и срещу джиповете, мерцедесите и
беемветата…
Възможно ли е тази отпушена обществна енергия да вкара някаква лява фашистка партия в парламента?
Моят отговор е: да!
Защото разочарованията и безизходицата, липсата на съчувствие и
състрадание вече преляха чашата на търпението. Новите млади министри
връзват бюджета, както се връзва въже за бесене – стягат го около шията
на поредния престъпник.
Стягат без коментар, без да проговорят, да произнесат повода, причината, присъдата, ако щете, пък било тя справедлива или не.
За престъпник пак е обявен обикновеният българин, който и без туй
умира. При това на колене. В ужасна безпомощност и сред безразличие и
унижение. И самоунижение. Защото отдавна е банкрутирал в очакванията си
човек.
След провала на сините антикомунисти, ограбили общото точно като
своите уж идеологически противници, глобалния ни проект “Европа” май се
крепи на изкуствено дишане.
Нали поредният грабеж беше извършен точно пред влажните и
съюзнически очи на еврокомисарите, момчетата от ЦРУ. И със мълчаливото
одобрение на бастуните от европейските народните партии.
Не грешките в упралението, а греховета в поведенито на сините християндемократи извикаха на политическата сцена агресивната и омайваща сила на неофашизма от православен тип.
Евроскепсисът премина в евронепукизъм, за да се стигне вече до
евроомраза. Шокът от пропадането и липсата на всякакъв приемлив изход от
лабиринта на дивата демокрацията влуди по-емоционалната част от
населението. Тя върви през живота си в унеса на депресията, която всеки
миг може да премине в агресия.
Още преди две години и половина изказах очакването си, че не може в
социалната биомаса, наречена електорат, да не избуи семето на
разрушението. На желанието за тотално разрушение.
И не може това да не измести съзидателното откровение за повече ред, за повече порядък, за порядъчност.
И това правителство, и следващото ще бъдат заложници на неистовата
обществена жад за мъст, и за много бързи и много спреведливи смъртни
присъди.
Така администрацията на Буш не успя да устои на обществени натиск,
на изригналия от недрата на американското население патриотичен гняв, и
заложи на безапелационната войната срещу талибаните в Афганистан. В
противен случай пропастта между парламент, президент и правителство още
повече ще се задълбочава. И колкото тези институции продължават да се
офлянкват и отлагат радикализацията си във времето, толкова повече населението ще иска кръв и докрая няма да се усмири, додето не я види и получи.
Броят на декласираните от бита и битието наши сънародници,
изпаднали до най-долнопробния ред на щайгата, е стигнал критичния
максимум. Тяхната отрицателна енергия също търси изход. Затова твърдя,
че драстични законови и недотам законови репресии, са неизбежни. Едва
след това, може би, обществото ни ще се опита да започне всичко от
начало. Макар че то няма да е същото.
Днес повечето здрави и уж нормални българи гледат безучастно как
пред очите им се стопява без всякакъв смисъл смисъла на живота им. И се
чувстват като безстопанствени кучета, изпъдени от държавата, която не
иска да чуе за своята държавност.
Ако безкомпромистните мерки закъснеят, то тези кротки хорица утре
може най-неочаквано да скокнат с голи ръце срещу въоръжените пазители на
реда.
Не споделям идеологията на Волен и неговите млади приятели. Към
днешна дата идеологиите са по-мъртви от всякога. Живи са само бизнес
интереси. И в джунглата на тези интереси, именно държавността е онази,
която може да брани интересите на своите граждани.
Днес редовият ром, българин и турчин се пържат в един и същи класово нагрян до червено тиган.
Води се нова, необичайна класова борба в целия глобалистичен свят –
бедните, много бедните, заедно с позорно нищите воюват срещу всички,
които имат непрекъснато топла вода и лед.
Глобалната криза на новия световен ред е налице. Налице е и провал на новата модерност.
Поради което за архаичните, патологични реваншисти от бившето КГБ, е
много по-лесно да вземат пак на въоръжение старите си, изпитани
средства и методи, и да дават нови клетви за народност пред пречупения
сърп и чук. Някой пак се опитва да ни придърпа към меката възглавницата
на неизтребиматата несъстоятелност, наречена панславинизъм. И докато
размахват ятагана на правоверното православие, Волен и децата му,
намират и ще намират радушна подкрепа от най-радикалните палестински
формации.
Дали вместо в гражданско, не попаднахме отново в класово-антагонистичното общество?
Вместо със забранения и вече позабравен романтик Че Гевара, днес се
тръгва напреж със също забранения някога, но днес отново заразителен
Фюрер.
Така ще се внушава на уплашеното и объркано население, че махалото
се завръща и пътят ни минава единствено през Москва. Защото поне с нея
се знаем, а със Запада и неговите трудови хора, нямаме дори какво да си
кажем. Което е другата страна на сиренцето…
Общественото предимството, което получи Волен Сидеров, май е
необратимо. Жалко, че в нивата на българския национализъм той и
другарите му се изходиха неподготвени. А го разорават с ратайското рало
на руския крепостен селянин.
Пред очите ни отново се убива, при това още в зародиш, идеята да си отгледаме най-сетне наш, оригинален, съвременен и най-вече модерен български национализъм.
Само чрез един заразителен, но здрав, полезен като натурален
сок национализизъм може този спрескан като никога народ да бъде
мотивиран да направи последен опит да модернизира общия ни дом. Като
започне от личната си нива и стигне до държавността.
Само чрез подобен обединителен национализъм можем най-сетне да се
изправим на крака, както в собствените си очи, така и в очите на нашите
бизнес партньори.
Единствено идеологията на цифрите и добре изчислените изгоди може да извади каруцата ни от калта, прахта и боклуците на Ориента.
Вместо това ни пробутват пак чужди идоли и портрети, братски, но
чужди комплекси, карат ни пак да се кланяме на вносни икони. Докато ние
си имаме свои. И особени. Като безценна национална икона, пред която
вече повече от сто години единодушно се кръстим. Защото от нея грее
образа на Дякона.
Вместо да вървим към осъзната необходимост за нуждата национална
общност, към консолидация, както става по време на война, вместо да се
погледнем най-сетне смело в огледалото и на надникнем в пазвите на
душите си, група младежи с чужди пари и фанатични филипики ни предлагат
или ботушите на СС или качулките на ККК.
Политическата паплач, която ни доведе до този обикновен /поне да беше необикновен!/ фашизъм може
би най-сетне ще се сепне. Или може би по-скоро ще подкупи и приюти при
себе си най-представителните воини от православните витязи.
А самата политическа паплач пак ще остане ненаказани. Напротив – и
тя много добре знае, че този вносен национализъм е по-малко опасен за
нея, защото в никакъв случай няма да се понрави на новите им европейски
господари.
Народът продължава да чака своя колективен Пешев. Народът има нужда
от пример и път за спасение, а не от реваншистки изкушения срещу своите
съседи, съселяни и съграждани.
Изповядвам това, защото винаги съм бил на страната на по-слабия. А и
винаги съм бил малцинство, усещам своята принадлежност към най-великото
и най-беззащитно малцинство – интелигенцията.
Сега съм на страната на обикновените, честни и читави хора, които
са ошашавени как ще избутат живота си по този начин, какво ще стане с
побърканите им родители, с необразованите им и кухеещи все повече деца…
Оставам на страната на народа си, въпреки че той така и не доживя
прераждането си в нация.
И в този смисъл продължавам да съм националист.
 |
| Jack Kerouac, 1953, photo by Allen Ginsberg |
Както казваше Бай Ганьо
от Калина Андролова
Както
казваше Бай Ганьо във великата книга на Алеко: „Чорбата е турско ядене,
ний сега повече супа ядем!” Точно така се чувстваме ние българите като
европейци. След оскъдицата на комунистическия бит, вече, така да се каже
„комуникираме ивенти” и пием минерална вода, не по-малко френска от
Перие. Това е страната на безсмисленото снобство. Дали заради
задържането толкова години, днес се оказва истински важно у нас да се
показваш. Българинът не е страстно привързан към правата си, а към
колата, дрехите и скъпите ресторанти, които подхранват фантазменото му
значение. Познавам много жени, които като госпожа Селянска от Мисия
Лондон, живеят предимно за да пътуват до Лондон и най-вече за да
разказват после за това. Смятат го за особен смисъл на живота, за
крачка, с която прекрачват осезаемите границите на класите. Само че
съвременна Европа е също толкова разслоена, както и Европа от миналите
векове. Лондон в неговото великолепие и изтънченост остава дълбоко
недостъпен за токущо забогателия българин, чиято следваща по ред мечта е
да бъде роднина на лордовете. Не става дума за пари. Нищо, че от
времето на бай ни Ганя разлома в ума, духа и доходите между богатите
страни в Европа и бедните, не се е променил. Стандартът в богатите зони
на ЕС, например в централната част на Лондон, превишава 8 пъти този на
бедните зони, например северозападната част на България. В Лондон
доходът средно на човек е около 50 хиляди евро на година, а в България -
около 6 хиляди. В този смисъл акцентът дори на най-богатия българин
подчертава неговия географски произход, нашите богаташи са герои на
работническата класа, макар и вече милионери.
Става дума за това, че като народ ние просто нямаме отношение към централната европейска култура. Дори не сме наясно какво точно се е случило през последните два века в Европа, само във Франция са се сменили една монархия, две империи и пет републики. Под парижката улица Фобур Сент-Оноре са погребани 45 хиляди души, загинали в защита на Комуната, сражавайки се за една идея. Не е важно дали революцията е била справедлива и оправдана, важно е, че тя изобретява Гражданина! Нас идеите не ни интересуват, затова и не се сражаваме за тях, нито пък ни интересуват последиците. През 44-а ни насадиха комунизма, през 89-а ни вмениха демокрацията. За нито едното от двете не се сражавахме и не го разбрахме. Ганювата селска хитрост ни подсказва, че за нито една интелектуална позиция, за никаква чест, не си струва да умреш. Всичко което сме имали в историята ни са дребни предателства, изостанали възгледи и бунтове в епруветки. Българите заедно с идеите хич не обичаме и интелектуалците, които да ни обясняват кои сме, що сме. Казват, че интелектуалците у нас са малко, щото по-доходно било да си министър, магазинер, рекламист, политик, митничар и прочее. Всъщност навсякъде по света интелектуалците не са собственици на футболни клубове. Например, когато се обаждат на англичанина Аарон Клуг в лабораторията по молекулярна биология в Кеймбридж, за да му съобщят, че е спечелил Нобеловата награда за химия през 1982, той разперва ръце и въздъхва щастливо: „Най-сетне ще мога да си купя ново колело!” Този Аарон, със старото колело, можеше да избере и друг начин на живот, нали? Например, на малко очарователно парвеню...
Нашата страна е благословена със забележителната посредственост на мисленето. Тук свободите, законността и талантите са потискани от абсурдното присъствие на ограничения новосформиран богаташ, който смята, че всичко му е позволено. Цветът на нацията са няколко човека, ограбили държавата. Нашето общество може да понесе всичко, включително най-лошата версия на посткомунизъм, където мястото на умния човек е заето от удобния и мижавия. И където всеки изрусен прилеп минава за бяла лястовица...
Става дума за това, че като народ ние просто нямаме отношение към централната европейска култура. Дори не сме наясно какво точно се е случило през последните два века в Европа, само във Франция са се сменили една монархия, две империи и пет републики. Под парижката улица Фобур Сент-Оноре са погребани 45 хиляди души, загинали в защита на Комуната, сражавайки се за една идея. Не е важно дали революцията е била справедлива и оправдана, важно е, че тя изобретява Гражданина! Нас идеите не ни интересуват, затова и не се сражаваме за тях, нито пък ни интересуват последиците. През 44-а ни насадиха комунизма, през 89-а ни вмениха демокрацията. За нито едното от двете не се сражавахме и не го разбрахме. Ганювата селска хитрост ни подсказва, че за нито една интелектуална позиция, за никаква чест, не си струва да умреш. Всичко което сме имали в историята ни са дребни предателства, изостанали възгледи и бунтове в епруветки. Българите заедно с идеите хич не обичаме и интелектуалците, които да ни обясняват кои сме, що сме. Казват, че интелектуалците у нас са малко, щото по-доходно било да си министър, магазинер, рекламист, политик, митничар и прочее. Всъщност навсякъде по света интелектуалците не са собственици на футболни клубове. Например, когато се обаждат на англичанина Аарон Клуг в лабораторията по молекулярна биология в Кеймбридж, за да му съобщят, че е спечелил Нобеловата награда за химия през 1982, той разперва ръце и въздъхва щастливо: „Най-сетне ще мога да си купя ново колело!” Този Аарон, със старото колело, можеше да избере и друг начин на живот, нали? Например, на малко очарователно парвеню...
Нашата страна е благословена със забележителната посредственост на мисленето. Тук свободите, законността и талантите са потискани от абсурдното присъствие на ограничения новосформиран богаташ, който смята, че всичко му е позволено. Цветът на нацията са няколко човека, ограбили държавата. Нашето общество може да понесе всичко, включително най-лошата версия на посткомунизъм, където мястото на умния човек е заето от удобния и мижавия. И където всеки изрусен прилеп минава за бяла лястовица...
 |
| Allen Ginsberg, East 14th Street, New York City, 1974 |
Бакалии се отварят там, където има кой да купува вафли
от Максим Мартинов
Ще имаме ли по-евтин ток не е ясно, но че ще се бръкнем с данъците си, е съвсем сигурно
Дянков казал, че БДЖ трябва да закрие губещите линии и да пусне
повече влакове по маршрутите, където се купуват много билети. Правилно!
Умно! Добре казано!
Само имам един въпрос. А защо Дянков трябва да го казва? Не е ли ясно и без министъра на финансите, че няма стопански смисъл да се движат празни влакове, както няма смисъл и БДЖ да губи пътници, понеже не е пуснало достатъчно вагони по останалите линии? И без Дянков да се произнася, бакалии се отварят там, където има кой да купува вафли, сирене и бира. Където няма, не се отварят. Има ли достатъчно бакалии в България? Има. Има ли достатъчно вафли, сирене и бира? Има. Грижи ли се за това държавата? Не.
А причината Дянков да се занимава с вагоните е съвсем проста. Тя е същата, поради която се задава референдум за АЕЦ „Белене”.
У нас държавата още не е отделена от стопанството. Тя още има собственост, още налива пари и още се занимава с бизнес. Навремето
Горбачов запитал Маргарет Тачър
как правителството осигурява достатъчно храна за хората във Великобритания. Отговорът бил, че правителството не се занимава с този въпрос. При това хората са добре нахранени. В Съветския съюз по това време правителството се занимаваше с изхранването и хората не бяха добре нахранени. При това Англия не произвежда достатъчно храна за своето население. Русия, от друга страна, е една от най-големите по територия страни в света. На всичкото отгоре в този момент тя все още не беше отделена от Украйна, а последната има една от най-плодородните почви в света. Чернозем, дълбок цял метър, който е толкова богат, че може да се използва за наторяване. И въпреки всичко това магазините бяха празни.
Тия експерименти са били правени във всички епохи и държави. И навсякъде изводът е все един - колкото повече се меси държавата в стопанството, толкова по-лошо става. Докато китайската държава се занимаваше с изхранването на населението,
40 милиона китайци умряха от глад
(Тази цифра дава последното изследване в книгата „Смърт от държавата”.) Сега не се занимава и хората страдат от затлъстяване. В САЩ от времето на Рузвелт, та чак до Картър държавата се занимаваше с цените на храните, че и на много други стоки. Резултатът беше депресия, дефицит и високи цени. Америка е най-богатата страна в света. Тя произвежда толкова храна, че да задоволява не само себе си, ами и една четвърт от земното кълбо. И въпреки това, преди да дойде Рейгън на власт, цените на храната бяха високи и имаше дефицит. Ако се разровите в ю-тюб, ще откриете и причината. Аз съм виждал кадри с фермери, които давят във варели новоизлюпените пиленца. Те не виждаха смисъл да отглеждат кокошки, понеже държавата им определяше едностранно цените, на които да продават пилешкото и яйцата.
И това не е нещо ново. Преди седемнадесет века римският император Диоклециан издава указ за цените. Чрез него държавата определя максимални цени за основни стоки и услуги, а също така слага таван на заплатите. Резултатът е бил същият, който беше и при комунизма - недостиг на стоки и услуги. Производителите започнали да произвеждат по-малко, а произведеното да го разменят при условията на бартера с познати или пък да го продават на черния пазар. С една дума: празни магазини и не можеш да си намериш водопроводчик, който да ти оправи банята.
Но единственото, което се учи от историята, е, че никой не се учи от историята. Че БСП измисли референдума, не ме учудва. Тазя партия в цялата си история е политиканствала за сметка на България. Но лоши партии е имало, има и винаги ще има във всяка страна. Това, което ме дразни в случая, е, че се намериха и 700 хиляди обикновени хора, които да участват в тая тъпотия. Че референдумът ще струва пари, е малката беля. По-голямата е, че месеци наред това ще е темата в страната. Ще има кампания „за” и кампания „против”. Вместо да съсредоточим вниманието си върху важните въпроси като правосъдието и членството си в ЕС, ще обсъждаме атомната енергетика. Това ли беше най-същественият ни проблем, та само по него да правим референдум за цели две десетилетия? Дали държавата ни да сключи една стопанска сделка или не, се оказа по-важно от всичко друго. Дали утре да не направим
референдум за откриването на нови линии на БДЖ
И как пропуснахме с референдум да решим дали да фалира „Кремиковци”, или да продължим да го крепим с държавни пари?
Но най-лошото е, че този референдум може да завърши с решение да платим за АЕЦ-а. Щом са се намерили 700 хиляди шарана, защо да не се намерят още някой-друг милион? Тъжната истина е, че у нас не само си продават гласовете, ами и гласуват безотговорно и без да мислят. И тогава какво ще правим? Дали ще имаме по-евтин ток не е ясно, но че ще се бръкнем с данъците си е съвсем сигурно.
У нас няма пари за нищо. Здравеопазването ни е толкова недоплатено, че хем е задръстено, хем лекарите и медицинските сестри напускат страната. Съдът ни е толкова претрупан, че делата се отлагат през половин година. Резултатът е бавно и некачествено правосъдие. По селата няма полицаи и резултатът е, че старците ги бият и ограбват. И на цялото това дередже ще дадем 20 милиарда, за да сключим една сделка! За да може държавата ни и занапред да се меси в стопанския живот.
Тук пенсионерите ще кажат: не ни пука, ние данъци не плащаме, искаме евтин ток! Но това е сметка без кръчмар.
Всеки пенсионер плаща данъци
Когато си купи храна, в нея е калкулиран ДДС, данък печалба, осигуровки (те влизат в цената за наемане на работна ръка) и какви ли не още данъци и такси. Всичко това в крайна сметка го плаща крайният потребител, понеже то вдига цената на стоките и услугите. Така че евтиният ток ще излезе много скъп. Просто увеличената му цена няма да я плащаме на енергото, а на много други места. Защото всеки лев, който държавата ще плати за „Белене”, е лев, който тя ще вземе от купувачите на хранителни стоки, бензин и дрехи.
Тук даже не отварям приказка за далаверите, които са се правили и ще се правят около тая АЕЦ, ако държавата ще плаща за нейното построяване. Защото даже един лев да не е откраднат (а вече са откраднати стотици милиони), пак ще загубим. По простата причина, че колкото повече държавата се грижи за едно стопанство, толкова по-лошо работи то.
Само имам един въпрос. А защо Дянков трябва да го казва? Не е ли ясно и без министъра на финансите, че няма стопански смисъл да се движат празни влакове, както няма смисъл и БДЖ да губи пътници, понеже не е пуснало достатъчно вагони по останалите линии? И без Дянков да се произнася, бакалии се отварят там, където има кой да купува вафли, сирене и бира. Където няма, не се отварят. Има ли достатъчно бакалии в България? Има. Има ли достатъчно вафли, сирене и бира? Има. Грижи ли се за това държавата? Не.
А причината Дянков да се занимава с вагоните е съвсем проста. Тя е същата, поради която се задава референдум за АЕЦ „Белене”.
У нас държавата още не е отделена от стопанството. Тя още има собственост, още налива пари и още се занимава с бизнес. Навремето
Горбачов запитал Маргарет Тачър
как правителството осигурява достатъчно храна за хората във Великобритания. Отговорът бил, че правителството не се занимава с този въпрос. При това хората са добре нахранени. В Съветския съюз по това време правителството се занимаваше с изхранването и хората не бяха добре нахранени. При това Англия не произвежда достатъчно храна за своето население. Русия, от друга страна, е една от най-големите по територия страни в света. На всичкото отгоре в този момент тя все още не беше отделена от Украйна, а последната има една от най-плодородните почви в света. Чернозем, дълбок цял метър, който е толкова богат, че може да се използва за наторяване. И въпреки всичко това магазините бяха празни.
Тия експерименти са били правени във всички епохи и държави. И навсякъде изводът е все един - колкото повече се меси държавата в стопанството, толкова по-лошо става. Докато китайската държава се занимаваше с изхранването на населението,
40 милиона китайци умряха от глад
(Тази цифра дава последното изследване в книгата „Смърт от държавата”.) Сега не се занимава и хората страдат от затлъстяване. В САЩ от времето на Рузвелт, та чак до Картър държавата се занимаваше с цените на храните, че и на много други стоки. Резултатът беше депресия, дефицит и високи цени. Америка е най-богатата страна в света. Тя произвежда толкова храна, че да задоволява не само себе си, ами и една четвърт от земното кълбо. И въпреки това, преди да дойде Рейгън на власт, цените на храната бяха високи и имаше дефицит. Ако се разровите в ю-тюб, ще откриете и причината. Аз съм виждал кадри с фермери, които давят във варели новоизлюпените пиленца. Те не виждаха смисъл да отглеждат кокошки, понеже държавата им определяше едностранно цените, на които да продават пилешкото и яйцата.
И това не е нещо ново. Преди седемнадесет века римският император Диоклециан издава указ за цените. Чрез него държавата определя максимални цени за основни стоки и услуги, а също така слага таван на заплатите. Резултатът е бил същият, който беше и при комунизма - недостиг на стоки и услуги. Производителите започнали да произвеждат по-малко, а произведеното да го разменят при условията на бартера с познати или пък да го продават на черния пазар. С една дума: празни магазини и не можеш да си намериш водопроводчик, който да ти оправи банята.
Но единственото, което се учи от историята, е, че никой не се учи от историята. Че БСП измисли референдума, не ме учудва. Тазя партия в цялата си история е политиканствала за сметка на България. Но лоши партии е имало, има и винаги ще има във всяка страна. Това, което ме дразни в случая, е, че се намериха и 700 хиляди обикновени хора, които да участват в тая тъпотия. Че референдумът ще струва пари, е малката беля. По-голямата е, че месеци наред това ще е темата в страната. Ще има кампания „за” и кампания „против”. Вместо да съсредоточим вниманието си върху важните въпроси като правосъдието и членството си в ЕС, ще обсъждаме атомната енергетика. Това ли беше най-същественият ни проблем, та само по него да правим референдум за цели две десетилетия? Дали държавата ни да сключи една стопанска сделка или не, се оказа по-важно от всичко друго. Дали утре да не направим
референдум за откриването на нови линии на БДЖ
И как пропуснахме с референдум да решим дали да фалира „Кремиковци”, или да продължим да го крепим с държавни пари?
Но най-лошото е, че този референдум може да завърши с решение да платим за АЕЦ-а. Щом са се намерили 700 хиляди шарана, защо да не се намерят още някой-друг милион? Тъжната истина е, че у нас не само си продават гласовете, ами и гласуват безотговорно и без да мислят. И тогава какво ще правим? Дали ще имаме по-евтин ток не е ясно, но че ще се бръкнем с данъците си е съвсем сигурно.
У нас няма пари за нищо. Здравеопазването ни е толкова недоплатено, че хем е задръстено, хем лекарите и медицинските сестри напускат страната. Съдът ни е толкова претрупан, че делата се отлагат през половин година. Резултатът е бавно и некачествено правосъдие. По селата няма полицаи и резултатът е, че старците ги бият и ограбват. И на цялото това дередже ще дадем 20 милиарда, за да сключим една сделка! За да може държавата ни и занапред да се меси в стопанския живот.
Тук пенсионерите ще кажат: не ни пука, ние данъци не плащаме, искаме евтин ток! Но това е сметка без кръчмар.
Всеки пенсионер плаща данъци
Когато си купи храна, в нея е калкулиран ДДС, данък печалба, осигуровки (те влизат в цената за наемане на работна ръка) и какви ли не още данъци и такси. Всичко това в крайна сметка го плаща крайният потребител, понеже то вдига цената на стоките и услугите. Така че евтиният ток ще излезе много скъп. Просто увеличената му цена няма да я плащаме на енергото, а на много други места. Защото всеки лев, който държавата ще плати за „Белене”, е лев, който тя ще вземе от купувачите на хранителни стоки, бензин и дрехи.
Тук даже не отварям приказка за далаверите, които са се правили и ще се правят около тая АЕЦ, ако държавата ще плаща за нейното построяване. Защото даже един лев да не е откраднат (а вече са откраднати стотици милиони), пак ще загубим. По простата причина, че колкото повече държавата се грижи за едно стопанство, толкова по-лошо работи то.
 |
| William S Burroughs, 1960s |
Кондолиза Райс, марсоход и Хрушчов /кой мрази Америка/
от Иво Беров
от Иво Беров
Встъпление:
Това писание се получи прекалено дълго. Несъобразено със сегашните мрежови изисквания за първичност, късост и простоватост. Изисквания при
които посланието бива предадено по-възможно най-пряк и достъпен начин,
така че да бъде възприето и отхвърлено с възможно най-малко усилия и за
възможно най-краткото време. Понечих да го съкратя. По тертипа :
„ Една жена не обичала мъжа си и се хвърлила под влака” – вместо Ана Каренина на който беше там. С последващо обсъждане състоянието на железниците, трябва ли да се приватизинра БДЖ и кой ще ги гушне – сякаш не е ясно и без това, че ще ги гушне една близка до премиера руска банка.
Пък си рекох: Защо. От какъв зор да съкращавам. За да се разбираме, защото сме прости ли? . Нито съм премиер, нито съм Бойко, нито Борисов, нито имам тъмно минало, нито имам светло бъдеще, нито съм прост. Пише защото ми е кеф, защото ми се пише, защото п исанията ми са смислени, добре обосновани и забавни, а също и защото в тях има любопитни е не съвсем познати неща – това според оценката на един от най-добрите познавачи на подобнии писания – тоест аз.
Така че писанието си остава дълго. Който иска да чете, който иск да не – хич не ми пука.
Край на встъплението.
….
Световната революция всеки миг може да започне. Причината за нейното начало е разбира се, всеобщата криза на капитализма, която ще накара широките простонародни маси от цял свят да се вдигнат срещу своите експлоататори и угнетители, да свалят престъпната им власт и да установят вечна обич, вечна правда по света.
И това са не само щения на световното левичарство, това са не само послания от пророците на световното конспираторство, това са не
само пожелания на остатъчна комунистическа мисловност, не са само
видения на сащисани от световните неуредици люде, това са не само
надежди за светлото бъдеще, просияло в главите на терористи и убийци.
Това
е било убеждение, виждане, начин на мислене и оттук – начин на живот на
две поколения българи и четири поколения съветски граждани тоест.
/Говорим за мнозинствата, не за изключенията/
Четири
поколения съветски хора /хомо совиетикус/ не само са очаквали всеки миг
окончателната криза на капитализма и началото световната революция, но
са се готвили усилено за тях.
…
Към
края на 1929-та година Съветският съюза закупува от американеца Уолтър
Кристи чертежите на танк. Танкът започва да се произвежда през 1931-ва
година под името БТ-2.
…
Годините
от 1929-та до 1931- ва са извънредно подходящи Съветският съюз да
започне танково производство. И съответно да подготви световната
революция.
Точно през тези години започва най-голямата и най-тежката криза на капитализма в света.
Невиждана, жестока, съдбоносна криза.
При
която в Америка, където човек за човека е вълк загиват от глад цели 50
/петдесет/ човека. Тяхната гладна смърт е описана горестно и потресно от
тогавашната американска преса.
Няма
значение, че горе-долу по същото време в цветущия Съветски съюз, където
няма никакви кризи и където на власт са работниците и селяните, а не
капиталистите – експлоататори, там където човек за човека е брат, другар
и приятел, а не вълк, загиват от глад към между 6 000 0000/шест
милиона/ души. А може и повече да са били. Щото тогавашната най-правдива
преса, начело с най-правдивия вестник Правда и дума не отронват за
загиналите хора. И дума не отронват за глада от 33-та година, станал
известен с прелестната дума гладомор. Тайните на гладомора дълго време
се предават само чрез тайни разкази и забранени частушки. Чак по-късно
архивите разкриват всичко. Включително и това например, че едно семейство е осъдено, защото сварило и изяло най-малкото си бебе. От глад.
Всичко това няма значение. Важното е, че капитализмът загива, защото е в криза.
По начало при комунизма, където човек за човек е брат, приятел и другар, хората нямат значение.
...
След
1933-та година Франклин Делано Рузвелт и американците се оправят някак
си с кризата и световната революция се отлага с едно десетилетие.
Американците, които са почти без история, които имат само зачатъци на
култура и които нито имат някаква идеологическа опора, нито пък някакви
виждания за световното бъдеще се отдават на присъщото им битово
разложение – правят коли, карат коли, ходят по теферичи /пикници/, пекат
скара /барбекюта/, гледат кина и мюзикъли, и въобще се занимават с
какви ли не потребителски простотии.
Един
американски профсъюзен водач се оплаква, например, че не може да свика
работниците на профсъюзни събрания, защото в събота и неделя те си
вдигат чукалата, качват се на колите си и хукват, дим да ги няма, по
разни тъпи увеселения.
Което показва на какви коварства са способни загниващите капиталистите и потребителското им общество.
В
ония времена за Америка е присъща политиката на изолационизъм, тоест
отделяне от останалия свят и ненамеса в неговите, както смятат
американците –неразбории . Като под останалия свят се разбира преди
всичко и най-вече Европа, където нещата се развиват съвсем иначе.
С
придобития от хилядолетната си история опит, някои европейски държави
тутакси се досещат, че след дълбокоумния, сключен благодарение на същия
тоя на многолетен опит Версайски договор, няма начин да не избухне нова
война и започват усилено да се готвят за нея.
От
друга страна, благодарение на своите дълбоки културни напластявания,
доста европейци стигаг до извода, че са по-различни и по-висши от други
разни хора, макар също европейци, и решават, че съществуване на същите
разни други хора е меко казано необосновано.
Повечето европейски държави, за разлика от Америка, намират в
национализма, комунизма и фашизма здрава идеологическа опора и техните
работници и селяни, вместо да ходят на тъпи барбекюта, пикници, скари и
битови попари, редовно се събират на възвишени събрания, където
премислят и предъвкват бъдещето на своите държави, на своите раси и на
своите класи. Затова навсякъде в Европа, с изключение на Англия и
Франция на власт идват националистически, фашистки, диктаторски и
еднолични режими. И на Балканите също, между другото. Борис Трети с
идеята за велика България на три морета, генерал Метакса в Гърция с
идеята за мегали / пак голяма, велика/ Гърция, Александър Първи в
Югославия с „предначертаньето”, което предначертание не може да бъде
нищо друго, освен Велика Югославия, крал Карол и желязната гвардия в
Румъния с великата им Румъния като наследница на Римската империя,
Кемал, великият баща на всички турци в Турция и все едни такива големи и
велики работи, не като работите на тесногръда Америка, която с нейните
барбекюта, джазове, скари, пикници, фордове, каубой, бродуейове,
мюзикъли, кина и прочее дребнави занимавки си живурка отделно от
останалия велик свят.
…
Като,
разбира се, най-великият от всички велики държави е великият Съветски
съюз. За разлика от Америка великият Съветски съюз не се занимава само
със себе си и за разлика от европейските държави не мисли само за
собственото си благоденствие, ами мисли за благото на цялото световно
човечество, тоест на цялото прогресивно световно човечество.
И
понеже е загрижен за мира, щастието и благоденствието на цялото
световно човечество, а не само на собствената си държава, СССР не
произвежда фордове и леки коли, за да заглавичква с тях широките
простонародни маси, та да не ходят те на профсъюзни и партийни събрания,
ами произвежда танкове. Танкове, танкове и танкове. И самолети,
самолети, самолети. Щото благодарения на великия Сталин, Русия е вече
индустриална страна, а не изостанала земеделска – така че селяните в
Украйна и другите републики могат спокойно да си измират с милиони –
това няма да накърни величието на великата държава, напротив още повече
ще го възвеличи.
…
Танкът БТ-2, който руснаците започват да произвеждат през 31-ва година през 1940 година вече достига 8060 бройки. Още веднъж. През 1940 година руснаците са произвели осем хиляди и шестдесет танка БТ-2.
И
американците също правят танкове, ще знаете. Американският танк, който
съответства на съветския БТ-2 е танк М2 . От него към 1940 са
произведени 18 броя. Словом осемнадесет. Е, тия осемнайсет танка
изглеждат малко невзрачно в сравнение със съветските осем хиляди и
шестдесет. Но те, американците, произвеждат и други средни танкове
/тежки още си нямат/. Най-добрият от тях е М2А1. През 1940 година
произвеждат 6 / шест/ такива танка. Една година по-късно, нали се
империалисти, произвеждат 14 пъти повече танкове. Четиринадесет пъти. И
танковете им вече стават цели 88. Осемдесет и осем. Малиии, както биха
възкликнали на Северозапад. Ама биха прибързали с възклицанието си. Има
друго нещо, което повече си заслужава това възклицание.
През 1940 година в Америка са произведени 4 680 000 леки автомобила /справка Гугъла/. Нека повторим.
През 1940 година Америка произвежда четири милиона шестстотин и осемдесет хиляди автомобила.
Колко ли автомобила е произвел през тая година великият Съветски съюз ?
Ами
николко. С декрет на Сталин масово производство / „масово” условно
казано/ на леки автомобили в СССР започва едва през август 1945-та
година.
Иначе
има единични бройки автомобили, произведени за нуждите на Политбюро
и ЦК, и за органите на НКВД. Да има с какво да се откарват нощем
арестантите. Тия автомобили се наричат се ЗИС /Завод Имени Сталина/.
Направени са по откраднати от Буик и Пакар чертежи.
Та доста хора се чудят какво им е толкова особеното на американците и защо се правят на велики.
Ами това им е особеното. Не се правят на велики.
Те СА велики.
Велики
са, защото още през 1940-та година са произвели 4 680 000 автомобила и
нямат нито един концлагерист. Докато през същата година руснаците не са
произвели нито един автомобил, но пък имат 1 615 400 концлагеристи / Според едни източници. Според други двойно повече /.
„Да,
ама пък в Америка бият негрите” – е несъкрушимият довод. На което един
блусар сполучливо отвърна с песента „ Искам да съм негър в щата Алабама”
…
В
Гугъла човек не може да намери образци на съветски автомобили от онези
времена, но пък се натъква на изобилие от танкове, произведени до
1940-1941-година и след това. А също и на трактори.
Абе
чудна работа, между другото, това с тракторите. Заповядват Сталин
индустриализацията, държавата изпълнява заповедта му с цената на милиони
жертви и прави трактори /освен танкове/, за могат колхозниците да орат,
сеят и да жънат, пък не им се получава нито оранта, нито сеитбата, нито
жътвата. В началото на 20-век, докъм 1914 година, Русия произвежда
средно 70 милиона тона зърно годишно. Една шеста от тях – около 12
милиона тона изнася. Седемдесет години по-късно, през 1984-та година,
при Брежнев, Русия не вече не изнася, а внася зърно. Близо 40 милиона
тона. Познайте откъде. Браво, познахте. От Северна Америка, разбира се.
…
През
1939- 1940 година СССР спира да произвежда танкове БТ-2. Има си
достатъчно от тях. Започва да произвежда много по-усъвършенствани
танкове. Прочутите Т-34 и тежките КВ.
Към
22 юни 1940 година, в началото на войната със СССР, Германия има
всичко на всичко 3712 остарели танка /това според лъжливите спомени на
Жуков, всъщност германските танкове са много по-малко/. Съветският съюз
има 25 000 танка в това число 3000 от най-съвременните Т-34 и КВ.
През първата година на войната СССР губи 20 500 танка. Губи също пет милиона и триста хиляди души. Военни.
Няма
значение. Индустриализираната страна продължава да бълва танкове. А „
съветските жени ще нараждат още хора” според прозорливото изказване на
Жуков.
…
В тия години, когато войните са танкови, съотношението на световните сили е следното :
Англия
има нула механизирани /танкови/ корпуса / В един механизиран корпус има
средно 560 танка, но може да са доста по-малко или доста повече/.
Франция има нула механизирани корпуса. Япония има нула механизирани
корпуса. Америка има нула механизирани корпуса. Германия има 11
механизирани корпуса.
Съветският съюз има 29 механизирани корпуса.
Тоест миролюбивият Съветският съюз има два пъти повече механизирани танкови корпуси от всички страни на света взети заедно.
Тоест не два пъти повече, а повече от два пъти повече. От всички страни на света взети заедно.
…
През
1940-та година, а също и през 1941-ва година Америка е била възприемана
от Хитлер, от Сталин и от почти всички европейски политици като една
никаква, жалка и нищожна, в сравнение с великите европейски държави
страна– особено в сравнение с Германия и Съветският съюз. Нали дори
Италия е по-добре въоръжена от Америка.
Освен
това в американските въоръжени сили са служат едни хептен разпуснати
войници. „ Не може да бъде никаква армия една армия в която войниците
стоят пред офицерите си с ръце в джобовете и лепят по стените си снимки
на голи жени ” Това дълбокоумно съждение принадлежи на Хитлер. То нещо
да ви припомня? Ако сте служили в редовете на Българската Народна Армия,
няма начин да не ви припомня някой от дълбокоумните лафове на
старшината или на ротния.
Няма
начин, според мъдрите съждения на Сталин, Хитлер, старшината и ротния,
младежите на едно разложено общество, което нито има идеологическа
закваска, нито нравствени устои, нито национални идеали и в което хората
се занимава с джазове, мюзикъли, барове, пиячка, правене на коли и
ходене по скари, барбекюта и теферичи, да бъдат добри войници.
Така
че Америка не плаши никого. Какво като помага на Англия. Много важно.
Тя пак ще си следва политиката на изолационизъм - на обособяване,
отделяне и ненамеса, тоест. Я да й обявим една война…Колко му е да
обявиш една война на Америка. Дори и България обявява една война на
Америка / виж, на СССР не смее да обяви/.
Но японците нападат Пърл Харбър…
Някой въобще сеща ли се, че преди нападението над Световния търговски център Буш също водеше политика на изолационизъм ?
…
Нападението над Пърл Харбър става сутринта на седми декември 1941-ва година. Три
години след тази дата Съединените Американски Щати имат най-добре
въоръжената и най-мощната армия в света. Как се получава това? Какво е
това чудо ?
…
Как
става така, че държава, която има 88 средни танка и нито един тежък
започва да произвежда повече танкове, самолети и кораби от всички
държави в света ? Как само за три години успява да постигне това, което
Германия постига за едва десет, а СССР за двайсет ?
Какво е това чудо ?
...
...Продължава в
www.ivremena.com
...
...Продължава в
www.ivremena.com
Защо България е най-тъжното място на света
разяснява Клаус Шрамайер, бивш зам.-посланик на Германия в България
В анализа си, публикуван в списание "Europäische Rundschau", Клаус Шрамайер твърди, че в България никой няма интерес от преосмислянето на комунистическото минало. Напротив, този период от историята на България, с всичките престъпления и несправедливости, просто се премълчава.
Промените - българско менте
Невъзможно е да се започне начисто по простата причина, че номенклатурните кадри все още са внедрени по всички етажи на властта и държавните структури, пише юристът-дипломат и обобщава: "На всички е известно, че промените в България са само фиктивни." А така нареченият преход логично вече от 20 години тъпче на място.
Според Шрамайер бившите сътрудници на ДС са се предрешили като бизнесмени, организирали са се в спретнатите редици на престъпни групировки, а през свободното си време работят като политици, депутати, съдии, прокурори и на други отговорни позиции, като никак не се интересуват от общото благо. Основната им цел е забогатяване на гърба на обикновения човек. България като най-бедна членка на ЕС е и най-тъжното място на света, обобщава Шрамайер. Най-тежкият и дълготраен проблем той лаконично формулира така: произвол вместо ред.
Тоест, престъпността се е сраснала с политиката, а правовата държава е удушена още в зародиш. Макар и невидима, мрежата на бившите доносници продължава да функционира безупречно, коментира Шрамайер. Според него участниците в тази мрежа си разменят постове и услуги и взаимно си пазят гърба. Така юристът обяснява многобройните неразкрити поръчкови убийства. В анализа си Клаус Шрамайер задава и въпроса дали българската мафия не е свързана с Русия и дали организацията, наследила КГБ, не дърпа от разстояние конците в България. Но който и да дърпа тези конци, прави го много умело, а всичко това е някак си убягнало на разсеяния Брюксел по време на преговорите за присъединяване на България към ЕС, обобщава авторът.
Шрамайер упреква Европейската комисия заради пасивността й към инициативата на България и още пет бивши комунистически държави за подвеждане под наказателна отговорност за престъпленията, извършени по времето на комунистическата диктатура. Вместо да подкрепи инициативата, Брюксел изобщо не се ангажира с конкретни действия, констатира юристът-дипломат.
Двойният морал на управниците
Премиерът Бойко Борисов беше сред най-възмутените, когато Комисията огласи имената на действащи български дипломати, бивши агенти на ДС, припомня Клаус Шрамайер. Нека се запитаме обаче доколко Борисов е независим политик, като си припомним миналото му на офицер от МВР и близък до престъпните групировки телохранител.
България току-що беше отхвърлена като кандидат за членство в Шенгенската зона, с след скандала с дипломатите-агенти натрупа още черни точки пред ЕС: не само, защото агентите са възпитаници на съветския КГБ, но и поради двойния морал на управниците, който лъсна на показ пред целия свят, твърди бившият заместник-посланик на Германия в България.
Самият президент Първанов, разобличен като агент Гоце, не намира за нужно нито да подаде оставка, нито да упражни правомощията си и да освободи компрометираните дипломати, коментира Шрамайер. А сегашното правителството, при цялото си възмущение срещу дипломатите-агенти, е назначило осем от действащите посланици, въпреки известното им минало като агенти на ДС.
Нормално ли е един премиер да одобрява подслушването?
Според Шрамайер в България преосмислянето на комунистическото минало попада в спиралата на едно безкрайно забавяне. Причината: никой не иска да поеме отговорност, липсват адекватни закони за отваряне на досиетата, а оттам и подведени под наказателна отговорност и осъдени. Никой не понесе отговорност за издевателствата по време на т. нар. "възродителен процес", припомня Шрамайер, а това допълнително обременява и без това обърканото отношение на българите към комунистическото им минало.
България - полицейска държава?
Според дипломата-юрист, най-тревожната тенденция в България напоследък е свързана с масовите подслушвания. Бойко Борисов ги представя като превантивни мерки срещу корупцията по високите етажи, министрите му ръкопляскат и единствено правосъдната министърка не е съгласна. Шрамайер обаче смята, че е сериозно застрашена и свободата на словото. А това, предупреждава той, е предпоставка за възникването на полицейска държава в България.
Обширният анализ на бившия германски заместник-посланик в София Клаус Шрамайер завършва с въпроса: защо никоя друга държава от бившия соцлагер не се интересува дали дипломатите й са били агенти на тайните служби? И защо всъщност само българите трябва да се срамуват?
 |
| Mona Johannesson - Marie Claire Italy, March 2007 |
Няма коментари:
Публикуване на коментар