Тома Марков за живота, сложните човешки отношения и любовта

СТАТУС

вместо да си увелича кура
ще си увелича езика

казах аз

аууууууууууууууууууу
очаквах от нея

но тя каза

благодаря

ЗА ДЕНИЦА СТЕФАНОВА

седя тук
опитващ се да преценя всичко – мога го –
само около
теб ще искам да харесвам думата ИСКАМ
ще живеем
някога тук без непременно да обещавам
би било приятно
като на времето имах една мечта
красива брокерка на недвижими имоти
има вкуса да усеща
срещаме се уж да разглеждаме жилища
поклащаме се в онези дето ни харесват
радостни и печални едновременно – има
филм тук, живея и не искам да участвам във
филми без тебе. Деница
желая те в тези превърнали се за мен най-
скъпи места от живота
брокерката да го прави с с онези поети
без доблест които могат да изневерят
дори с нечия Майка... Искам
дори заради теб като музикалност да не съм
на 78 години като Иги Поп
по улиците и да офертирам 18 годишни кифли
Деница, искам заради думите
които много искам да ти кажа
за музиката си

+да бъда монах.

 

 РАЗСМИВАНЕ НА ДЕНИЦА СТЕФАНОВА

Не зная защо и
това е най-хубавото:

ти правиш деня
ти съживяваш
аз дори да съм камък
ти да ме вземеш

да ме метнеш в потока
аз веднага жаба да стана

а всички знаем какво става после
с панделките и жабите.

 

 ДЕНИЦА СТЕФАНОВА В ХОЛА

Гледам теб тук
после вън другите
срамувам се
Ричард Бротигам
чела ли си
моля те престани
да си мислиш
че те смазвам с
ерудицията си
аз ти я подарявам
Ти си малък
женски Кобейн
това мога да
кажа за теб
и петите ти
сухи и жарки
разговорът се
разширява
както и любовта
Бротигам има
стихотворение в
което си гледа
кура и му се радва
че днес два
пъти е бил в теб аз
искам да ти
благодаря че пиша
за теб толкова
умна хубост целувам
мозъка ти макар
че и устните ти
не са безполезни

 КОБЕЙН, МАЯКОВСКИ...

Кърт, искам да знаеш, че
прекалено млад беше за
да познаваш Владимир –
също оловна точка и край.
Сърцето ли болеше, пич?
Някак друго е когато пак
завесата пада. Хората
знаят че нищо не може
да ги спаси от самите тях.
Владимир Маяковски –
Кърт Кобейн, не сте се
се чели – няма начин –
знам, но това не е повод
за поема, макар че я има.

 Салвадор Дали и Аманда Лиър

 КЛИШЕТА

Вечер: имало едно време
но времето било лошо
и те си останали вкъщи
и така свършва...

Сутрин: Беше се случило
нещо ужасно!
Съседката...*

*бел. а. А ето версията от 1986 година на Борис Роканов:

ВОЙ

Следобедния сън натискаше клепачите,

в съседите се беше случило непоправимото,

съседката...

НАЛАГА СЕ ПАК ДА СЕ ВИДИМ

Скъпа,
това че захвърлената ти
рокля се слива с вселената
значи,
че животът е топка, която
балансирам върху челото си
и не и
позволявам да падне.

ГЕРОЯТ

Главният герой на този Роман
за вечеря си пържи яйца на очи.
Гледа, ядейки полуумните, луди,
побеснели любовни двойки зад
отсрещните кухненски прозорци.
всеки се бие с всеки – мъжете
удрят, псуват и пак си въобразяват.
Жените плачат и едва удържат
изплъзващите се нерви за живот...
На главният герой му идва да ревне.
Изисква от автора бърз обрат.
И е възнаграден... КОНВЕРС бърз, джинсите и
NIRVANA... Напускане на скучния апартамент.

 МОЯТ МОДЕЛ (И ОЩЕ ЦВЕТЯ)

Три дни тя не излезе от вкъщи.
Три дни тя не слезе от леглото.

Реши, че – въпреки трудоемкостта –
работата просто си струва труда...

Говорим си мръснишки – двамата
в случаите когато изобщо говорим.

Навън вали, затова не я нарисувах –
бях и обещал, но не ми се рисуваше.

 НИЩО НЯМА ДА НИ РАЗДЕЛИ

Любима, нищо няма да ни раздели.
Лъжа е това, че времето лети...
Бариерите по гарите са спуснати.
Железничарите, видели теб,
Ме гледат с питащи очи... Цветята
Бели, цъфтят между траверсите...
(Тъгата ли стена е между две градини?)
И е лъжа това, че времето лети...
Любима, нищо няма да ни раздели...

 АВТОПОРТРЕТ БЕЗ ЧАСОВНИК

Госпожицата с шапката от миди
Наметната с палто от октоподи
Премина бавно през градината.
Октомври беше сутрин мрачно
И твърде неприятно беше времето
Последната червена зимна роза
Бе уморена и окапваше с листата.
Госпожицата с шапката от миди
Наметната с манто от октоподи
Премина през градината отново...

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: ДО ПОИСКВАНЕ

I.
Лице след дъжд.
Лице като сватбена
торта след същия дъжд.
Открито сякаш от кораб на
Колумб лице и после нарисувано
върху отломка от същия кораб...

Имам ли правото аз да описвам
това човешко лице? Аз – който никога
не съм успявал да се отърся от
чувствата си? Аз – който винаги и
никога не съм бил на война? Аз –
вечният пушач пред вратите
на човешките болници?

II.

Да, Аз – детето без ореол?
Аз – детето което някой е
разрушил с усмивка докато е спяло?
Което не желае да помни,
но не помни кого? Имам ли правото?

Измивам си ръцете, не за да разпвам!
Налага се да напиша куп
писма, които няма да пратя до никого.
Само това се надявам да
пристигне... Писмото – до поискване:

Известно е че в крайна сметка от сърцето
няма да остане нищо! Лицето
може да бъде запечатано върху лист. Листът
сложен в плик. Пликът обаче
в пощенската кутия е вече aporia – Ликът
на невъзможността в модерните времена. Никой
вече не пише на хартия. Никой
не си и помисля вече да е отживелица Времето да
бъде като времето сив монотонен спокоен
като вода с листа от лилии застинали...
Смъртта не ми допада само с това че е
еднаква за всички а някои не бива да умират!
Известно е че в крайна сметка от сърцето
няма да остане нищо... Но така е справедливо.

Тук времето е хубаво
но малко облачно и всеки ден е есен.
Можеш да си представиш
как седя във една друга тайна градина
в дъното на картината
има веранда аромат на топли хризантеми
телца на местни птици
като безсмислие кръжат между апатичните
пластове на въздуха
вечер като хероин възбудително свети
цветето на един строеж
подобен на постройката на реалността...
И си мисля за Академията
която всъщност сте Вие
(големите поети са академици по Живот)
Всичко реално е разумно! –
Всеки поет знае, че е по-мъртъв от действителното
и само това го спасява...

Това е.

Още не мога да Ви напиша онова дълго писмо
Fabro…
Лицето! То замества ненужните биграфии. Не
се налага да пиша истинско дълго писмо. Никога.
Ли Бо,
казва – те не разбират, разказвай ми на мене. Не!
Ли Бо –
учителят на другите... Ще разкажа на Вас. Някога.

Ваш...:
Тома М.
Това е.