ужасяващо, перверзно, сластно и особождаващо.харесва ми, хубави тела ,красиви жени, невинни ,девствени и тръпнещи , секси до дупка. всичко е от гледната точка от която се гледат нещата, нещо като как да си нагласиш обектива за да снимаш. във всеки случай вълнува ли ,значи е изкуство.ако ме обвива и не ме прави безразлична ,значи е изкуство

снимката е крадната от профила на Глория Петкова, автор  ФБ

Brigitte Bardot

БЛАГА ДИМИТРОВА: УДАВНИЦА

Сам отиде да се къпе през нощта.
Морето бе невидимо -
едно бучащо нищо.

Осезах как то го лизва
с огромен, хлъзгав, лугав
и студен език.

Изпитах в стаята сама
как пенесто и с мляскане
навътре го поглъща цял.

Как той отчаяно се бори
с ехтящото и тъмно, и всмукващо,
и блъскащо, и мускулесто нищо.

И как най-сетне осъзнава
безсмислието-съпротива
и се отпуща.

Тъй както аз съзнах
безсмислието да се хвърлям
да го върна, да го спра.

Простри се, ако щеш,
на прага виеща вълчица -
ще те прескочи.

Онова, невидимото, силното
го бе погълнало тук още,
додето се събличаше.

И тръгна мургав, гол -
отливък слънце
в пастта на нощното море.

Там нищото бе всичко.

Надзърнах през прозореца
и в тъмното стъкло видях
лицето на удавница...

Завърна се в мига,
когато бях нагълтала без дъх
солен и давещ страх.

И ме изтегли на брега.

А с него в стаята нахлу
студена, мокра, тайнствена
сянка на безкрайност.

Вън все по-яростно
бучеше нищото,
пропуснало и тоя път.

Но в моите очи
бе зинало зелено,
самотно и неодолимо

дъното.

1984

Велимир Хлебников: Устните пееха - “Бобеоби

Edwina Booth, 1930s

* * *

Устните пееха - “Бобеоби”,
Погледите пееха - “Вееоми”,
Веждите звучаха като “Пиеео”,
Обликът се пееше като “Лиееей”,
Синджирчето пееше - “Гзи-гзи-гзео”*.

Така върху лененoто платно на някакви съответствия
Извън самото него живееше Лицето.

1908-1909

В превод на Илиана Илиева

---

* Според Хлебников всяко нещо, всеки цвят има “звукопис”: "Б - яркочервен цвят, затова устните са “бобеоби”, “вееоми” - син цвят, “пиеео” - черен цвят " 

Rich Girls,Bordigghera, Italien,1982 by Helmut Newton

Сергей Есенин: ПИСМО ДО ЕДНА ЖЕНА

Lilia Prado in Luis Buñuel's Subida al Cielo (1952)

                                                                       

 

О, знаете,
разбира се, че знаете
как аз стоях,
в стената гръб опрял,
а вие бурно ходехте из стаята
и с резки изрази ми
вдигахте скандал.

Говорехте:
съюзът ни разбит е,
така измъчи ви
налудният ми път,
че трябва с нещо да се заловите,
а мойта участ -
падане до смърт.

Обична!
Не обичахте ме мене.
Не знаехте, че в хорския котел
бях като кон, подгонен и разпенен
от смел ездач - в пришпорването смел.

Не знаехте,
че в този плътен дим,
в разбъркания бит от бури
измъчва ме въпросът нерешим -
какво съдбата ни притуря.

Лице в лице
лицето не личи.
Голямото личи от разстояние.
Щом над морето зафучи,
в платната плисва отчаяние.

Светът е кораб!
Някой там
за нов живот и нова слава
на ураганите в пастта
насочи руля величаво.

Е, кой от нас на палубния под
не пада, не повръща и не псува?
И малко са, с кален живот,
във люшкане да не танцуват.

И аз тогаз
сред грозен шум,
но знаещ как стоят нещата,
се спуснах в корабния трюм,
за да не гледам повърнята.

Трюмът бе
руска механа.
И здраво чашата си хванах,
та - сам на ничия страна -
да се погубя
във пиянство.

Обична!
Мъчех ви аз, знам,
с умора ме поглеждахте
и с жалост:
че аз пред вас, пред вас аз сам
се разпилявах във скандали.

Но пък не знаехте,
че в този дим,
в разбъркания бит от бури
измъчвам се
с въпроса нерешим,
какво съдбата ни притуря...
. . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Години оттогава,
днес е друг въпрос.
По-инак чувствам, мисля - и не крия.
И казвам аз на празничния тост:
Хвала, хвала на рулевия!

Сега ме бие
впрочем сантимент.
Припомних си как бяхте изтерзана.
И искам да ви съобщя
със мен
какво бе
и какво накрая стана!

Обична моя!
Толкова съм горд:
не се пребих по стръмнината.
Във мен съветският народ
днес има яростен приятел.

Не съм
какъвто беше "той".
Не бих ви мъчил пак
като във дните раншни.
За свободата и труда
днес съм готов
да стигна даже до Ламанша.

Простете...
Знам: не сте онази "тя" -
живеете
с мъж умен и заслужил;
не ви е нужна нашта суета
и аз ей толкова
не съм ви нужен.

Живейте
както води ви светът,
зад дверите му обновени.
Изпраща поздрав,
помнещ ви до смърт
един познат -
С е р г е й   Е с е н и н.

1924

Огнян Антов, превод от руски

Борис Роканов: АЗ СЪМ НАЙ-КРАСИВАТА ЖЕНА

                         

МИСЛИ ЗА ГРАНИЦАТА

                                                                                                                                                                                                       

Това,

което днес лежи в леглото,

е най-красивата жена

и куклата, поставена на масата,

е най-красива.

Ръката с пресечените линии,

ръкавицата, цветовете, слънцето,

което изгрява от картината,

косите, нозете, порязаното пръстче и

окото под набръчканата кожа.

Аз съм най-красивата жена.

                                                     

От пакета натрошени късове

цигари,

които са безсилни,

измачкани, изцапани, одрипавели, оплюти,

луксозни,

гледа най-красивата жена.

Аз съм най-красивата жена.



 

Аз,

приятел на приятели,

които пепелта изтърсват на леглото,

разливат чаши и с клепачите разказват зеници.



Ellen von Unwerth

Аз съм най-красивата жена.

Болките в корема, в раменете

мозъчните тумори и левкемията,

цирозата, страхът,

шизофренията, циклофренията, ужасът,

повдигнал сърцето

200 километра нагоре,

са най-красиви.



Аз съм най-красивата жена.

Той е зъбите ти.

Тя е косите ти.

Аз – ръката ти,

ръцете ти,

най-красивата жена.

Твоят смях

и твоите сълзи,

и твоите мисли,

и твоите думи

са най-красивата жена.

Аз съм най-красивата жена.

Щастлив съм, че проумях всичко

без помощта на другите:

никакви специализирани литератури,

неверни статистики, измислени случаи,

кошмари, самоубийства, истерии,

противен живот ―

не е истина.

Няма граница,

граница не съществува,

защото границата ―

най-красивата жена ―

съм аз.




Flexibility exercises, Brussels. Belgium, 1929

Björk and PJ Harvey- Satisfaction



Борис Роканов: ЛЮЛЕКА МИ ЗАМИРИСА

photographed by Gordon Parks, 1954

                                              

                                                 Antonio Vivaldi - "Summer" from four seasons 

Запърхали сме като птички Божи

по храстите на минали години

за люляка на любовта, за люляка

на вятъра, заспал от много чувства.

Аз виждам кос, аз виждам черна врана,

но не и онзи дребен щъркел, не и тази нежна гарга,

не и мойто гълъбче смирено.

Един изпращаш и очакваш друг,

разминава се земята със земя,

разминава се полето с равнина –

какво очакваш този ден, кого очакваш –

керемидите са пълни със мечти

и се стичат по оградата широка,

бели пеперуди по възрожденските врати

очакват някой, някого очакват:

прокраднати цветя

с напъхано насила време

в зеления конец на сочната съдба.

Насила любовта.

               Дрън, дрън, дрън,

               шейничката на Коледа дойде през юни, а Дядо Мраз се спъна в пролетта.

               Дрън.

                                Из непубликувано стихотворение на Христо Ботев 
                                с работно заглавие „Ах”

Drew Barrymore photographed by Mario Sorrenti, 1996

Борис Роканов: ГОСПОДИ, НЕ МЕ ОСТАВЯЙ БЕЗ КАФЕ

Rich Girls,Bordigghera, Italien,1982 by Helmut Newton

Kind Of a Woman - Nancy Sinatra

МЕЖДУ НАС

Четиристишията овцете ги пасат.

Времето е плетиво на суеверен паяк.

Омръзна ми светът да е пред мен

в черно-бяло.

Показалецът намира любимата ми песен

и аз от стаята си правя дансинг.

Какво е между нас?

Стени и въздух.

С начало и със край

и разнообразната среда.

Karen Finley photographed by Annie Leibovitz

Nancy Sinatra- BANG BANG (Kill Bill Soundtrack) by Nungan 

МЕЖДУ НАС

Когато се шляех по мокрото на всички наши улици,

когато си преведох тялото през гъмжилото на универсален магазин –

за една усмивка влязох,

за едно красноречиво премълчаване,

за няколко петна по бузите.

Красиво е, че си обичан и може би обичаш тайно пак,

или име, или тяло.

В двете ококорени очи отсреща.

смъртта е нежна проститутка –

разхожда се по тялото с езиче

и очите ти затваря чрез хипноза.

Любовница неизтощима.

Carla Gugino

NICK CAVE - Leonard Cohen's Suzanne 

Борис Роканов: МАЛИНА ТОМОВА:СТИГМАТИ

foto CHIP WILLIS

Добро да бъде утрото, момчета,

и слънчево... макар разгорещено...
да тупа като сърчице, а не като юмруче,
и всичките игри с разкървавени носове
да прекратява след предупредителния плач.
Мъже, дано да е добър денят, мъже,
и не рога да сплита, а да ви разтърва,
когато затръбят еленовите ви борби,
и живия си плет да разклонява помежду ви,
да ближе раните, за здраве да врачува.
О, старци, нека вечерта е тъй добра
един патрон да ви запази... два-три зъба...
и мемоарите ви за живота да допише,
преди да ви похлупи с най-последното небе
и да ви обкове със звездни гвоздеи.
А ти будувай пак, душа червенокръстка,
разпъната на кръст, недей заспива,
дано е мъничко по-лека тази нощ,
по-тихичко да стенат незарасли белези
и кротко да кървят невидими стигмати.

Малина Томова

Жизнен опит- избрани страници от книга за познанието

от Марин Бодаков, в. "Култура"

"Не знам дали - след като години не съм посягал към творбите на Малина - още ме бива да съм на служба при “всеразбиращия Бог на четенето”, за който говори тя. Но да заявя: Мисловната поетика на Малина Томова е камерна - и същевременно достолепно-гражданска. Камерна, защото изрича деликатно, но опърничаво откровение. И гражданска – защото задава сложна – и често непостижима за другите извън поезията – нравствена самовзискателност.
Какво слепя тези противоположности?
Може би стоицизмът, който прави Малина особено чувствителна към тактичното, към уместното, към равновесното. Защото тя е поет на такта: истината да бъде видяна и поднесена без никакви компромиси - така, че да не наскърби живота.
Иззад държеливата и горчива мъдрост на Малина наднича приказното начало на една хармония. Не бих се побоял да я нарека семейна хармония. Но това, разбира се, е едно широко разбирано семейство, в което другаруват и устояват един до друг насред перипетиите на живота щедрите в пластическо отношение образи в лириката на Малина; образи, съединени в цялост от един здрав и логичен синтаксис. Синтаксис, който брани връзките между нещата и в нас, и около нас. В мощни стихотворения като “Плач за Александър”, където нелепо умира новороденото тъкмо с победоносно име.
Не, това не е светла книга. Това е мрачна, угрижена, жертвоготовна, насмешлива и любяща книга. Свръх скептична към модите на деня. Може би и на това се дължи дългото книжовно мълчание на Малина Томова, нарушено от затрогващата конспирация на нейния съпруг Иван Цанев да осмисли и представи жизнения опит на поетесата по повод нейната 60-годишнина, която трябваше да отпразнуваме на 21 януари миналата година.
Може би обяснението за отдръпването на поетесата Малина се намира в “Слабите места на поезията” – един хаплив в лирическата авторефлексия цикъл. Неговите послания, прочее, предхождат значително споделеното тези дни пред мен от един знаков поет наблюдение: поезията се завръща в приватността – там, където с “ежелюбов” един текст може да стане поезия. Извън конкуренцията, първенството, извън междутекстовостта дори... Ала Малина говореше “на глас” във времето, когато се ослушвахме. И вече бе сдържана, когато гласът “стана символ на общоприета дързост”. Като медал за предварителни заслуги...
Да, аз разбирам напълно Малина, но съм “ежеблагодарен” на Иван Цанев - с “Жизнен опит” той ни показа силните места на нейната поезия, спокойно устоели срещу безсмислиците.






Robert Doisneau

ЛОШ СЪН

Безцеремонно тропат по паважа
стотици стъпки, стъпки, стъпки!
Изпотъпканата земя им отвръща
нарядко с по някое земетресение,
сякаш отърсва глава от кошмари.

Градинка Св. Георги
Поставяне на пейка и посаждане на дървото на Малина Томова
(Иван Цанев и Силвия Чолева)

Борис Роканов: ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ТОВА КАК И ЗАЩО

ХУБАВАТА ЛИЛИ
СЕ ХВЪРЛИ ПРЕЗ ТЕРАСАТА

http://www.youtube.com/watch?v=zucBfXpCA6s&feature=related

Когато Лили влезе в мойта кухня,
се почувства като в магазин за бяла техника -
всичко бе ново, чисто и празно -
лошото в случая е, че това чувство продължи с месеци
и на хубавата Лили така й се приходи вкъщи,
нищо, че селцето й е опустяло, няма я родата
и старците отдавна са измрели.
На баба бабата е страшно гадже, помисли хубавата Лили
и се хвърли от терасата,
като един достоен български поет преди години.
Но както и да е, нека поговорим за хубавата Лили,
когато беше още жива -
тя беше сигурна, че българските поети са тъжни и заспали,
защото, когато се наядат, заспиват,
а също и докато си блъскат телата с други поети
заради едничък стон на радост, сиреч оргазъм, също заспиват,
а другото им Аз се чуди къде е.
Всъщност къде е?
Те постмодерно вървят с изплезени езици,
понякога се спират и много дълго се целуват,
докато стигнат до поета-пчелар,
който реши да изкупи целия шоколад на земята,
та хората да купуват само неговия мед.
И докато гледаше пчеларя,
една овца трогателно изпсува и напусна стадото.
Сега я мислят другите овце, забили нос в тревите
ядат и мислят, докато кучетата ги залаят
и те забравят себе си,
та камо ли другарката от детството -
дребната овца от пловдивско.
Мисля, че стана ясно защо хубавата Лили се хвърли
от терасата,
а как се хвърли? - ето така.

http://www.youtube.com/watch?v=532QWBqMl_Q&NR=1&feature=endscreen

БОРИС РОКАНОВ и пловдивската лудница от Недялко Славов

http://www.youtube.com/watch?v=4sAbW0ONRBU&feature=fvwrel

Когато Роканов се зае с новия си проект, си помислих, че начинанието е екстравагантно. Бях убеден, че тръгва неподготвен и твърде агресивно към света на абнормалните. Все пак пловдивската лудница не е кръчма "Пловдив", макар и двете сгради да свидетелстват за отклонения.

Но проектът вече е на път да ни очарова.

Шести месец в двора на Пловдивската психиатрия 24 жени и мъже - шизофреници, циклофреници и аутисти опъват платна, нахвърлят реплики, лудуват, живописват. Някои се стараят, други са в екстаз. Няма тревожност, няма и помен от драма. Нищо стъписващо в света, за който по дефиниция се натрапва определението "крехък". Само игра, през която се запознаваме с другите, или с другите в нас (въпрос на вторачване).

Днес например са се скупчили около три рисунки на автора на проекта, разположени върху две пердета и чаршаф. Самият автор седи на пейка, безгрижно пуши и насърчава 24-мата да направят живописни реплики по творбите му. Задал им е комфортен мащаб 250/150.

Играта продължава до 31 октомври, когато проектът ще се пренесе от пловдивския "Руски" 6 на въздесъщата софийска "Шипка"6.   

http://www.youtube.com/watch?v=StFr-7QBRyA&feature=related

Защо Илко Димитров не иска да говори за великолепните стихотворения на Борис Роканов?

http://www.youtube.com/watch?v=W9bVYkyMoGQ&NR=1&feature=endscreen


Няма да говоря за стиховете на Борис – от една страна, те говорят сами за себе си, а от друга, тук има достатъчно хора, които не само ги познават и обичат – аз съм един от тях, но и са готови да говорят за тях. За мене по-важното, всъщност най-важното на тази премиера, е алгоритъмът на провеждането й, нейната нова философия.

Какво имаме налице – на първо място, Борис се е самооценил като „великолепен”, на второ място, той е представил в книгата си и оценките за нея на почти целия модерен поетически екстаблишмънт в страната. Какво означава това – съзнателно или не, Борис е направил една изключителна стъпка, която, според мене, променя не само начина на представянето на една книга, но е и в състояние да промени начина на съвременното ни литературно общуване. Защото с това, че събира на едно място и в един момент своята книга и рецензиите към нея, Борис прескача няколко етапа на представянето, оценката и възприемането на книгата си, преодолява застиналите етапи на скучните четения пред непознаващи съответния текст почитатели, вакуумите преди евентуалните бъдещи спонтанни или режисирани рецензии и последващото асимилиране на текстовете след първите два етапа.

Това означава, че Борис иска и прави така, че за книгата му да се говори информирано тук и сега – с всички вече налични и необходими реквизити, за да вдигне този разговор на едно ново, по-смислено и по-ангажиращо ниво. И това не е само нетърпение поради липса на време, това е – убеден съм, нетърпение да свършим най-накрая с този свойски, одомашнен и леко задушлив начин да представянето на новите текстове, при който едни и същи кръгове от пишещи изпълняват добре заучените и втръснали на всички ритуали и церемонии, в които те от време на време само сменят незабележимо ролите си на четци и на слушатели. Ние наистина се нуждаем от нов начин на говорене за текстовете, информирано говорене, от което нещо се случва пред самите нас и придобива актуално значение.

Вярвам, че книгите се появяват не само за да се пие по този повод вино в пластмасови чаши, а за да съобщим един на друг доколко и как светът се е променил след появата им. И това е важно колкото за нашите книги, толкова и за самите нас, пред които те се появяват. Но и нещо друго от психологическо естество – предварително представената в книгата комбинация от самооценка и оценки дават ясен и недвусмислен сигнал, че този стадий е вече преживян, сценичната треска е зад гърба, и сега следва далече по-стойностният и смислен етап на съсредоточен единствено върху съдържанията на текстовете разговор.

Варваринът Борис Роканов идва да разруши стария, отегчен и вече никому ненужен литературен Рим. Искрено се надявам да разберем неговото послание и да бъдем на нивото му.

Благодаря Ви!