ЗА ВЕНЕТА И ЗА СТАНКА
Един поет звезда, от старите звезди
гладува
вече втора година в хасковското село Николаево:
Какво сме ти направили, че ни изяде
животинките?,
го питат николаевските селяни.
Къде е кучката Бриджит Бардо
да се вдигне от френското крайбрежие
и да дойде в миризливото родопско село
при гладния поет Дамян Николов,
да му покаже две увиснали очи (поглед
някакъв увиснал),
душата на дете;
О, как би се радвал днес поетът
на старото месо,
на красотата на повторената плът,
на възторга на потретната,
и така нататък.
С Ботевите четници започва любовта в
колибите,
Венета някаква
и някаква си Станка -
огромни за гърдите им и влюбените жълти
пясъци,
и влюбените бели задници, които по себе си танцуват
и се разпиляват,
събират се така люлеещо и монотонно,
събуждат се така със плът между зъбите.
Старите златни момичета вече са отворени
лелки,
къде ли са сега, какво ли правят на
5 февруари
в 2 часа следобед?
Казах на поетите на спрат да пишат,
казах на Уитман, на Дилан Томас, на Луис Гонгора,
на Елиът и на Мишо, на Лорка, Маяковски и
Аполинер.
Казах, че Боби Роканов скоро ще се появи и
ще напише
гениални стихове.
Да помълчим, да поседим и бързо да
запалим някого -
да пламне
българският
Бог
във тази кухня,
тази сутрин,
в този зимен
и любовен ден.
