Не ми се пише за тези ти стихотворения, Боби. Макар че има какво и даже има и добри неща. Виж, бих ти написала дълго писмо, за да ти наговоря лошите неща, да хвърля по тебе предишните ти стихотворения, да те улуча и да те заболи – може пък да има полза. Само че няма да те заболи, стокилограмов мъж, не оня хърбав заекващ недорасляк, който пишеше ония стихотворения. Даже злобата – по отношение на целия свят, включая жените и децата, разбира се – не е същата, сега я имитираш. В уж същата посока, ама само това не върши работа.
Сигурно може да се каже и за някои изкусни имитации, че са великолепни. И вероятно ще го каже някой; но не и аз. Дори само заради голямото ми пристрастие към оригиналите.
Значи, Боби, това е положението за мене. Няма да кажа “съжалявам” – макар че наистина съжалявам, не “в смисъл” американскосапунен на “извинявам се”, а със съжаление съжалявам, много – поне колкото се ядосвам.
И никак не се отказвам, ще чакам да се види по-натам.
Тия редчета, разбира се, не ти вършат работа за в книгата: пращам ти ги с бледата надежда да имат някакво значение за тебе.
