Любослава Русева: България търси дъно

Jack Nicholson, Candice Bergen, Art Garfunkel (Carnal Knowledge) - 1971

Американският режисьор Джеймс Камерън (“Титаник”, “Аватар”) стана първият човек от 50 години насам, който се спусна до най-дълбоката точка на земята – Марианската падина в Тихия океан. Това се случи само преди няколко дни с подводницата Deepsea Challenger, а световните медии съобщиха, че пътешествието му отнело над два часа.

Само за сведение: Марианската падина е най-дълбоката в света и по тази причина е смятана за неговото „дъно“. Наричана е още четвъртият полюс на планетата, а измерването й продължава до днес, като засега се приема, че данните от японската сонда Kaiko са най-точни – 11 022 м. Когато през 1960 г. в нея за пръв път се спуска батискафът „Триест“ с швейцареца Жак Пикар и американеца Дон Уолш, двамата откриват различни форми на живот, макар до дъното й да не достигат слънчеви лъчи, а налягането да е размазващо.
Постижението на Камерън е безспорно, защото той се хвърля в непрогледния мрак сам-самичък, пък и управлението на подводницата изисква сериозни познания и подготовка. Представете си го наистина: той слиза бааавно в нещо като царството на Хадес, като преодоляването на всеки от тези 11 километра е извоювана победа за смелостта и професионализма. Последните 22 метра вероятно са най-вълнуващи – „кацането“ наближава, пулсът се ускорява и… изведнъж се озоваваш на абсолютното дъно!
http://www.reduta.bg/?p=2886

Jane Russell and Marilyn Monroe in Gentlemen Prefer Blondes, 1953

Борис Роканов: МАРИКА И АСЕН, И ВЕРА

                                                                            

Marilyn Monroe and Sammy Davis Jr photographed by Frank Worth, 1953

                                                                                

                                                              

Хората, които ме обичаха са вече мъртви.
Марика и Асен, и Вера изчезнаха от този свят,
който с кокошките си ляга и с кокошките
ще стане утре.
В пет часа е първата тълпа, в шест е втората,

която монотонно бърза,
седем ражда третата тълпа, а в девет се събужда

моят град.
Как успя да се събудиш?
Ти не го познаваш този град
и улиците му не ги познаваш.
Тези ранни хора – откъде дойдоха?
Те не пият чай,
не пият и кафето си във вкъщи.

Сутрешните часове са много бързи,
щом тези човекоподобни мравки
така забързано се движат.
Зърнах дядо Вазов близо до вратата да стърчи
с палтото ми в ръка,
а аз от стаята не искам да изляза
и питам се къде е Ботев да помогне
по-бързо да приключа с водката.

 
Падна сняг,
изсипа се над третото хилядолетие,
градовете и селата пребледняха,
а циганките гледат улиците бели, покривите бели, белите дървета,
гледат ги и псуват, грабнали лопати и метлите.
Мустаците ми избеляха като стара снимка,
косата ми е спомен древен,
но имам под ръка няколко любими същества.
На Боби Роканов прекрасните поеми.
Точно пред децата е пазара,
където сезонът винаги е лято,
пловдивските селяни се топлят на тропическото слънце
събрано в банан и авокадо,
на Събота пазара,

в центъра на Малкия Париж във Пловдив.
Аз също влязох в тази къща,
погледнах две деца да си играят,
погледнах третото да идва,
жената да плющи с водата,
бащата със ръка очите си да крие.
С много тъмна нощ в очите
аз излязох с тази къща.
Тя вървеше с мен и ме прегърна, 
обгърна ме с ръка и ме целуна,
после се обърна и си тръгна.
Тръгваше си дълго време всъщност.

                                                                                                
                                                                                                       

Jean Cocteau in Biarritz, 1949, photo by George Dambie

Борис Роканов:ЛЯСТОВИЦИ

http://www.youtube.com/watch?v=UxUGzgiLTns&feature=related

І.

Лястовици, посинели от говорене, пръхтят,
пълни със любов и кожа, и пера
се нижат, сякаш някой е оставил
низата тютюн да съхне.
Галят ме и ме прегръщат,
прегръщат ме и ме душат -
о, ласкави сте и сте гладки като застаряваща
медуза -
наливам във гърлата мед - мислят си, че е олово.
Наблизо преброяват се вълните,
епилептичните им устни пяната изпускат,
червеното на тънките им устни побелява.
Аз изпивам силата си, за да ги преборя -
закона - стъкления бог е чуплив и опакован:
вие сте един живот и повече ви няма,
от тука сте си - от земята.
Измокрената кожа топлината я изпива,
както аз изпивам силата си.
Падам от небето, а те ми обясняват,
че съм паднал,
звукът ми някак отдалече идва,
пребърква ми ушите,
в косите търси шарени конци.
Сърцето ми е още по-червено,
когато пърхащите ми разказват за живота.
Краката ми са още уморени,
когато пърхащите ме насилват да вървя.

II.

Лястовици спящи
в точката се будят,
мъхесто пламъче трепка под ноктите.
...косата ти е седем Ниагарски водопада,
по лицето се движат перцата.
Тя ще ви смаже, езичета малки,
тя иде да ви каже да пеете с букви,
тя ще ви учи,
тя ще ви дава, тя ще би вземе душите.
Ехото на романтизма в петите се е свило
и в капката, където пъплят милиони живи
същества.
...Не съм общителен от малък,
не може и прахта да вдигне дим -
жеста на ръката,
хвърлил другата ръка,
направо е безсмислен.
Голям ли е носът ми, та се смеете ужасно? -
Дори във Дания не се заглеждат в носовете
и въпросите не искат да ги чуят,
колкото и отговори в себе си да носят.
Лястовици от леглата си представят другите
години,
снесоха яйцето на живота и го мътят,
песните за тях са като пръст в устата.
Боботи в слуха ми глас на птица
и аз съм длъжен да го чуя,
мога да пропея с него, но не искам да си вярвам,
че дотам съм стигнал.
Човка и очи и перушина -
това е лястовицата, която пролетта ми носи.
Далечна -
пада като дъжд,
докато достигне раменете - тя е пара.
Далечна -
мухите я прескачат,
щом погледа й само във мухи се цели.
Далечна -
но само птица затлъстяла
от старост някъде лежи
далечна.