Тома Марков за живота, сложните човешки отношения и любовта

СТАТУС

вместо да си увелича кура
ще си увелича езика

казах аз

аууууууууууууууууууу
очаквах от нея

но тя каза

благодаря

ЗА ДЕНИЦА СТЕФАНОВА

седя тук
опитващ се да преценя всичко – мога го –
само около
теб ще искам да харесвам думата ИСКАМ
ще живеем
някога тук без непременно да обещавам
би било приятно
като на времето имах една мечта
красива брокерка на недвижими имоти
има вкуса да усеща
срещаме се уж да разглеждаме жилища
поклащаме се в онези дето ни харесват
радостни и печални едновременно – има
филм тук, живея и не искам да участвам във
филми без тебе. Деница
желая те в тези превърнали се за мен най-
скъпи места от живота
брокерката да го прави с с онези поети
без доблест които могат да изневерят
дори с нечия Майка... Искам
дори заради теб като музикалност да не съм
на 78 години като Иги Поп
по улиците и да офертирам 18 годишни кифли
Деница, искам заради думите
които много искам да ти кажа
за музиката си

+да бъда монах.

 

 РАЗСМИВАНЕ НА ДЕНИЦА СТЕФАНОВА

Не зная защо и
това е най-хубавото:

ти правиш деня
ти съживяваш
аз дори да съм камък
ти да ме вземеш

да ме метнеш в потока
аз веднага жаба да стана

а всички знаем какво става после
с панделките и жабите.

 

 ДЕНИЦА СТЕФАНОВА В ХОЛА

Гледам теб тук
после вън другите
срамувам се
Ричард Бротигам
чела ли си
моля те престани
да си мислиш
че те смазвам с
ерудицията си
аз ти я подарявам
Ти си малък
женски Кобейн
това мога да
кажа за теб
и петите ти
сухи и жарки
разговорът се
разширява
както и любовта
Бротигам има
стихотворение в
което си гледа
кура и му се радва
че днес два
пъти е бил в теб аз
искам да ти
благодаря че пиша
за теб толкова
умна хубост целувам
мозъка ти макар
че и устните ти
не са безполезни

 КОБЕЙН, МАЯКОВСКИ...

Кърт, искам да знаеш, че
прекалено млад беше за
да познаваш Владимир –
също оловна точка и край.
Сърцето ли болеше, пич?
Някак друго е когато пак
завесата пада. Хората
знаят че нищо не може
да ги спаси от самите тях.
Владимир Маяковски –
Кърт Кобейн, не сте се
се чели – няма начин –
знам, но това не е повод
за поема, макар че я има.

 Салвадор Дали и Аманда Лиър

 КЛИШЕТА

Вечер: имало едно време
но времето било лошо
и те си останали вкъщи
и така свършва...

Сутрин: Беше се случило
нещо ужасно!
Съседката...*

*бел. а. А ето версията от 1986 година на Борис Роканов:

ВОЙ

Следобедния сън натискаше клепачите,

в съседите се беше случило непоправимото,

съседката...

НАЛАГА СЕ ПАК ДА СЕ ВИДИМ

Скъпа,
това че захвърлената ти
рокля се слива с вселената
значи,
че животът е топка, която
балансирам върху челото си
и не и
позволявам да падне.

ГЕРОЯТ

Главният герой на този Роман
за вечеря си пържи яйца на очи.
Гледа, ядейки полуумните, луди,
побеснели любовни двойки зад
отсрещните кухненски прозорци.
всеки се бие с всеки – мъжете
удрят, псуват и пак си въобразяват.
Жените плачат и едва удържат
изплъзващите се нерви за живот...
На главният герой му идва да ревне.
Изисква от автора бърз обрат.
И е възнаграден... КОНВЕРС бърз, джинсите и
NIRVANA... Напускане на скучния апартамент.

 МОЯТ МОДЕЛ (И ОЩЕ ЦВЕТЯ)

Три дни тя не излезе от вкъщи.
Три дни тя не слезе от леглото.

Реши, че – въпреки трудоемкостта –
работата просто си струва труда...

Говорим си мръснишки – двамата
в случаите когато изобщо говорим.

Навън вали, затова не я нарисувах –
бях и обещал, но не ми се рисуваше.

 НИЩО НЯМА ДА НИ РАЗДЕЛИ

Любима, нищо няма да ни раздели.
Лъжа е това, че времето лети...
Бариерите по гарите са спуснати.
Железничарите, видели теб,
Ме гледат с питащи очи... Цветята
Бели, цъфтят между траверсите...
(Тъгата ли стена е между две градини?)
И е лъжа това, че времето лети...
Любима, нищо няма да ни раздели...

 АВТОПОРТРЕТ БЕЗ ЧАСОВНИК

Госпожицата с шапката от миди
Наметната с палто от октоподи
Премина бавно през градината.
Октомври беше сутрин мрачно
И твърде неприятно беше времето
Последната червена зимна роза
Бе уморена и окапваше с листата.
Госпожицата с шапката от миди
Наметната с манто от октоподи
Премина през градината отново...

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ: ДО ПОИСКВАНЕ

I.
Лице след дъжд.
Лице като сватбена
торта след същия дъжд.
Открито сякаш от кораб на
Колумб лице и после нарисувано
върху отломка от същия кораб...

Имам ли правото аз да описвам
това човешко лице? Аз – който никога
не съм успявал да се отърся от
чувствата си? Аз – който винаги и
никога не съм бил на война? Аз –
вечният пушач пред вратите
на човешките болници?

II.

Да, Аз – детето без ореол?
Аз – детето което някой е
разрушил с усмивка докато е спяло?
Което не желае да помни,
но не помни кого? Имам ли правото?

Измивам си ръцете, не за да разпвам!
Налага се да напиша куп
писма, които няма да пратя до никого.
Само това се надявам да
пристигне... Писмото – до поискване:

Известно е че в крайна сметка от сърцето
няма да остане нищо! Лицето
може да бъде запечатано върху лист. Листът
сложен в плик. Пликът обаче
в пощенската кутия е вече aporia – Ликът
на невъзможността в модерните времена. Никой
вече не пише на хартия. Никой
не си и помисля вече да е отживелица Времето да
бъде като времето сив монотонен спокоен
като вода с листа от лилии застинали...
Смъртта не ми допада само с това че е
еднаква за всички а някои не бива да умират!
Известно е че в крайна сметка от сърцето
няма да остане нищо... Но така е справедливо.

Тук времето е хубаво
но малко облачно и всеки ден е есен.
Можеш да си представиш
как седя във една друга тайна градина
в дъното на картината
има веранда аромат на топли хризантеми
телца на местни птици
като безсмислие кръжат между апатичните
пластове на въздуха
вечер като хероин възбудително свети
цветето на един строеж
подобен на постройката на реалността...
И си мисля за Академията
която всъщност сте Вие
(големите поети са академици по Живот)
Всичко реално е разумно! –
Всеки поет знае, че е по-мъртъв от действителното
и само това го спасява...

Това е.

Още не мога да Ви напиша онова дълго писмо
Fabro…
Лицето! То замества ненужните биграфии. Не
се налага да пиша истинско дълго писмо. Никога.
Ли Бо,
казва – те не разбират, разказвай ми на мене. Не!
Ли Бо –
учителят на другите... Ще разкажа на Вас. Някога.

Ваш...:
Тома М.
Това е.

 

 

Руен Руенов: Virtualis Ангелушев & Роканов

Ян Хронски

 

Virtualis Ангелушев & Роканов

16 апр 2007

Има неща, които смятаме за възможни да се случат, но на практика са малко вероятни. Това са неща, които по-скоро мислим, но не осъществяваме и те остават да тлеят в някакво вечно бъдеще в миналото, тоест нещо, което е мислено, но така и не е имало шанс да се случи.
Само допреди петнадесетина години тези възможни неща се описваха с един езиковедски термин, познат тогава само на тесните специалисти, а днес станал много популярен след възникването на световната глобална на мрежата. Това е понятието виртуално, на средновековен латински virtualis - възможен, който може да се прояви - нещо, което може да възникне от някакво взаимодействие. То се използваше, когато в резултат от срещата на два звука, два знака или два образа възниква съвършено ново и неподозирано значение.
Днес отдавна обитаваме възможния свят на глобалната мрежа и този виртуален свят като че ли е по-реален от сетивния, но все пак той си остава преди всичко възможен. В галерия "Мургаш" тези дни може да се види една материализирана виртуална среща. Нещо, което е по принцип възможно, но твърде малко вероятно, а случайността е направила така, че то да се случи. Срещата на артисти от две съвършено различни поколения, различни културно-исторически типове. Срещата между Борис Ангелушев и Борис Роканов. Това дори не e среща на две последователни поколения, а през поколение, защото разликата във възрастта между двамата е 59 години - Ангелушев би могъл да бъде по скоро биологически дядо на Роканов, отколкото баща.
Какво става, когато дядото се срещне виртуално с внука си? Какво става, когато илюстрациите от детските книжки ("Чичо Томовата колиба") или илюстрациите от "Библиотека на ученика" ("Снаха" на Караславов) се срещнат с меланхоличната чувствителност на един постмодерен поет? Какво става, когато дидактиката, агитацията и политическата ангажираност на едни времена се срещнат с чувствителността на днешното време, което ги отрича и като че ли е по-склонно единствено да ги иронизира. Какво става, когато се срещне култивираното европейско умение на рисувача Бруно Фук с посттоталитарния постмодерн инстинкт на кюстендилско-пловдивския поет Боби Роканов, който се опитва да бъде и художник? Какво става, когато агитацията за светло бъдеще половин век по-късно се срещне с почти осъществения край на прехода от това неслучило се светло бъдеще и с тежката умора от реалната модернизация?
Отговорите на тези въпроси са в изображенията, които са наистина една виртуална, но случила се в своята конкретност среща на двама толкова различни артисти. Боя се, че ако ние можем да схванем най-общо като интуиции и породени от тях усещания характера на тази среща, то трудно бихме могли да я изговорим, защото тя не попада в мрежата от установени категории и понятия. Като че ли тя убягва на анализа поради своята неочакваност и буквалност. Като че ли това е конструкция, с която зрителят досега почти не се е срещал. Няма отработени цитати от миналото, които се моделират в картината, а буквални парчета от миналото, които се разполагат в настоящето. Минала фикция се сблъсква с днешна интуиция. Те взаимодействат неопределено, но пораждат смисъл и това е вън от съмнение. По същия начин, както срещата ни с един образ от миналото поражда онова усещане за някогашното, което присъства в съзнанието ни всеки миг и конструира настоящето. Предизвиквайки срещата си с Борис Ангелушев, мисля, че Борис Роканов визуализира онези наши настроения и мисли, които не можем да изречем, но чрез които живеем. В тази изложба изгубеното време се среща с днешния ден точно така, както това се случва в умовете ни. Нечакано, но императивно.
За незапознатите историята е следната. Роканов попада на рисунки на Ангелушев или по-точно парчета от рисунки и ескизи, които художниците обикновено хвърлят в кошчето. Колажира ги и ги надрисува с акварели, туш, гваш и т.н. Така се ражда цикълът "Ангелушев & Роканов", чиято работна дефиниция би могла да бъде буквален постмодернизъм.

                                                                                                                                                         РУЕН РУЕНОВ

Frances Bean Cobain

Nirvana - Smells Like Teen Spirit

Brigitte Bardot 

Борис Роканов, Копенхаген, 2012

                                       

           Hole - Gutless

Frances Bean Cobain

БОРИС РОКАНОВ: ПО-СТУДЕНОТО ПАРЧЕ

http://www.youtube.com/watch?v=hTWKbfoikeg

ПО-СТУДЕНОТО ПАРЧЕ

Тя дойде на първата ни среща с рокля като устните безцветна,

донесла пясъка от морските полета да направи малък плаж,

да направи малък плаж в стаята, където

аз добре разбирам.

Нямам думи, нямам думи,

имам само малко леща

и една чиния пълна със ориз по селски.

Яхнала си прашен кон

и седиш уханна, дългокоса, примирена.

Преди тресеше циците на Ламартин,

сега не ги тресеш, защото вече никаква те няма.

Котката ще проговори и ще почне да те псува, псува, псува,

снегът рисува клоните, красиво ги рисува

и капе студ

и капе много студ със Вятъра Стихиен, със Северния вятър,

със вятъра на Смерча и Зъзнещия вятър.

Разделихме зимата на две

и на мен се падна по-студеното парче.

Растат цветя и въздухът трепти,

а аз добре разбирам

всичко.

БОРИС РОКАНОВ: КОФИ

http://www.youtube.com/watch?v=etpJUvrZsDs&feature=related

КОФИ

Кофи,

кофи необятни - синева се стича по ръцете

този

чехъл от стената вика.

Кой е този мръсен чехъл, който вика?

Умрелият възкръсва в кръст пресипнал,

от шишето с празно дъно, от небето се повдига: ниско,

ниско в хвърчилото прозрачно

изтънели звуци дишат и издишат, преброени

с пръсти по краката.

Искам да възпея този плъх

на ужаса

и във хармония, която разноцветно се прозява,

спукана по семената със всичките кибрити нереални.

Искам да рисувам по телата на децата възклицания

и лозунги

с червени букви,

по телата на блондинки и брюнетки,

оставили дъха си в мазилката -

ще рисувам надписи на стените,

безкрайно дълги и съвсем първични.

Искам моето безсмъртие да е родено

преди да съм роден самият аз.