БЛАГА ДИМИТРОВА: УДАВНИЦА

Сам отиде да се къпе през нощта.
Морето бе невидимо -
едно бучащо нищо.

Осезах как то го лизва
с огромен, хлъзгав, лугав
и студен език.

Изпитах в стаята сама
как пенесто и с мляскане
навътре го поглъща цял.

Как той отчаяно се бори
с ехтящото и тъмно, и всмукващо,
и блъскащо, и мускулесто нищо.

И как най-сетне осъзнава
безсмислието-съпротива
и се отпуща.

Тъй както аз съзнах
безсмислието да се хвърлям
да го върна, да го спра.

Простри се, ако щеш,
на прага виеща вълчица -
ще те прескочи.

Онова, невидимото, силното
го бе погълнало тук още,
додето се събличаше.

И тръгна мургав, гол -
отливък слънце
в пастта на нощното море.

Там нищото бе всичко.

Надзърнах през прозореца
и в тъмното стъкло видях
лицето на удавница...

Завърна се в мига,
когато бях нагълтала без дъх
солен и давещ страх.

И ме изтегли на брега.

А с него в стаята нахлу
студена, мокра, тайнствена
сянка на безкрайност.

Вън все по-яростно
бучеше нищото,
пропуснало и тоя път.

Но в моите очи
бе зинало зелено,
самотно и неодолимо

дъното.

1984