Бекет и Йонеско, които сега правят закъснялото си шествие по родните театрални
сцени, /нали до 1989 бяха забранени!/, не бяха близки приятели, но се уважаваха.
След смъртта на мълчаливия ирландец, който пишеше на езика на Волтер, вместо на
английски, по-словоохотливият от него румънец, блестящо овладял френския, даде
това неочаквано интервю пред италианското списание „Панорама", в което изрази
отношението си към автора на „В очакване на Годо".
Йонеско: Мисля, че театърът на абсурда не съществува. Абсурден е нашият свят.
Това определение - Театър на абсурда - всъщност го измисли един английски
критик, който изглежда не успя да роди нещо по-умно... Аз мисля, че трябва да
говорим за самите пиеси и техните послания, вместо да търсим абсурдното в тях.
То е в живота. Другото няма смисъл. Въпрос: Каква е според Вас
разликата между Вашите пиеси и тези на Самюъл Бекет? Йонеско: Бекет
пишеше и мислеше доста различно от мен. Но мисля, че ни обединяваше стремежът да
се докосваме до най-важните проблеми в живота, като пренебрегваме традицията и
похвалите на т. нар. "буржоазен реалистичен театър" и на масовата литература.
Занимаваха ни въпросите на живота и смъртта, нищетата, очакването на Бог,
екзистенциалната скука. Моят театър, както и театърът на Самюъл Бекет, са
определено метафизични по своята същност, макар между тях да има премного
различия. И това е хубавото. Въпрос: И все пак, какво е за Вас
явлението Бекет? Йонеско: В човешки план бяхме до известна степен
свързани, при все че не бяхме приятели, а от известно време не се и срещахме. Аз
много съжалявам за този човек. Знаех, че ще умре, както и че и аз съвсем скоро
ще умра. Това е неизбежно. Уважавах го много. Бекет беше истински поет, който
непрекъснато търсеше Бога. Търсеше го навсякъде! Не мога да говоря за него, без
да мисля метафизически. Неговият театър, както и моят, не са достъпни за всеки,
въпреки че и двамата станахме известни. В нашите пиеси ние представяхме хората
предимно в комичен план. Не, по-скоро в трагикомичен. По-късно аз написах други
неща, които са може би по-малко известни сега, като например, "Неплатен убиец",
"Човекът с куфарите", "Тази невероятна бъркотия!", в които засегнах някои
проблеми в по-достъпен за възприемане от широката публика план. За разлика от
пиесата "Урокът", например. За разлика от мен, Бекет не изневери на стила си,
докато впоследствие аз се завърнах към своя първи стил на писане с "Пътуване към
мъртвите" - това е една от последните ми работи за театъра. В нея езикът е
несвързан както е в "Плешивата певица", моята най-известна пиеса, но този
драматургичен текст не е решен в комичен план. Освен това написах и някои
политически текстове: "Човекът под знака на прогреса" и "Антидоти"
/Противоотрови/. Въпрос: Участието в политически полемики Ви
дистанцира от Бекет, който винаги се е държал настрана... Йонеско:
Всъщност аз нямам определени политически пристрастия. Моите интереси винаги са
били неполитически, въпреки че често са ме обвинявали в това или онова. Винаги
съм считал, че ПОЛИТИКАТА Е МНОГО МРЪСНА РАБОТА, ЕДНО ГОЛЯМО ЗЛО, което
непрекъснато руши нашия свят, че хората просто нямат нужда от нея, от
политиката. От политиката имат нужда единствено политиците, КОИТО НЕ УМЕЯТ ДА
ВЪРШАТ НИЩО ПОЛЕЗНО и затова са станали такива. Въпрос: Имате
предвид всяка политика, нали? Йонеско: Да, разбира се! Отначало
политиката е била измислена от някои умници за хората, уж да живеят по-добре,
по-удобно и по-спокойно заедно на едно място. Макар че това е абсурд! Така е
било в древността. После се появило робството... Въпрос: На едно
място писахте, че главният недостатък на Самюъл Бекет е в "непреодолимото му
желание да бъде винаги съвършен"... Йонеско: Това беше една от
моите големи и наистина осъдителни грешки. Онова, което казваше той, днес е
толкова ценно, толкова метафизично, че малките несъвършенства в стила /които
толкова много го притесняваха!/ нямат вече никакво значение. Убеден съм в
качеството на всичко, което написа Бекет. Той беше истински перфекционист и сега
никой не може да се сравни с него...
Писателят и художникът Борис Роканов жали за погиналата бохема и упреква изкуството,правено само за пазара
Интервю на Бойко Ламбовски
Борис Роканов е поет, белетрист, художник. Роден е през 1961 г. в Кюстендил, сега живее в Пловдив. Автор е на 4 книги с поезия, на литературни анкети с Блага Димитрова и Екатерина Йосифова, реализирал е 12 изложби с живопис. Наскоро излезлият му роман "Демони", първи от обещаната поредица със заглавие " "Шейсет и четири хиляди деветстотин двайсет и осем", спечели номинация за голямата литературна награда "Хеликон".
Irma Mr Love
- Романът ви "Демони", в който всъщност става дума за Кюстендил, е доста скандален - Катя Йосифова например каза, че не си познава града, макар да е и неин. Кой е прав?
- Романът "Шейсет и четири хиляди деветстотин двадесет и осем" е колкото за Кюстендил, толкова за всеки български град. И защо да е скандален, съвсем нормален роман е.
- Бе, не се дърпайте от думата, тя прави реклама и продава...
- Е да, но нямам никакви намерения да скандализирам самия Кюстендил. Защото като във всеки художествен текст, нещата трябва да се приемат твърде условно. Нима е скандално да пишеш за близките си хора с обич и уважение, въпреки всички иронии?
- Е, не разбира се.
- А другото, то си е част от живота. В смесиците на времена и епохи според мен дори и пародията има свое място в абсурдността на общото българско животуване. А Катя е права, това не е нейният град.
- Всъщност "Демони" спечели номинация за наградата "Хеликон"... Радвате ли се, цените ли наградите?
- Естествено. Особено паричните. То и награди не останаха - "Вик" се изнесе, други свалиха гащите, т.е. останаха без пари. Само Божана Апостолова, въпреки трудното й битие, упорства все още с наградата си за поезия.
- Кризата е виновна, сигурно. То тя може би и за вашите опити в много сфери е виновна. Ето - и поет сте, и художник... Сега издадохте обемиста проза... Защо оставате на попрището на изкуствата, при условие че е все по-трудно да се прехранва човек с това?
- Да живееш заради едната прехрана, си е чисто оскотяване, макар така, впрочем, да живеят повечето българи. Човекът на изкуството избира да живее в паралелна държава, защото в реалната държава да си достоен, е синоним на тотално нещастие.
- Малко е високопарно, но - може би вярно. Макар едва ли да важи за всички. Вашият индивидуализъм е известен, но ето - индивидуализмът на пловдивския кмет например: той не е ли малко в повече? Той заплаши с гладна стачка срещу уволнението на Калудов от операта, а сега пък иска почти насила Тракийското съкровище. Как гледате на това?
- Пловдивският кмет е твърде емоционален човек. Но защо златното съкровище да е в София, а софийският боклук - в Пловдив? И какво значи "иска"? Съкровището е заприходено в инвентарната книга на Пловдивския археологически музей от големия български археолог Димитър Цончев, член-кореспондент на подобни институти в Европа и Америка още преди 9 септември 1944 г. Впоследствие Людмила Живкова, под предлог че в Пловдивския музей няма добра охранителна система, буквално го изтръгва от мястото, където е заприходено - нещо, което никъде по света не се прави. И в крайна сметка излиза, че всички, които поддържат тезата за преместването на съкровището в София, са нейни гръмогласни глашатаи.
- Е, отговаряте в стил местен патриотизъм, обичате си града, явно. Той Пловдив явно си заслужава обичта, винаги е бил доста бохемско място. Има ли още тази атмосфера?
- Старите бохемски места изчезнаха - легендарната кръчма "Пловдив", "Млечния бар", "Кристал"... Сега се появиха "Клетниците", "Душегубката", "Найлона" - правете си извода сами. С местата изчезват и хората. Част от старата бохема или измря от ментетата, или се маргинализира. Сега Пловдив е тихо, по еснафски подредено градче и много ми напомня на Кюстендил. Разликата е пренебрежимо малка - в Пловдив няма Хисарлък (но пък има Бунарджик). Вероятно затова Младен Влашки продължава да твърди за романа ми, че това е "един епичен пловдивски роман", за разлика от Екатерина Йосифова, която се притеснява, че романът ми "Шейсет и четири хиляди деветстотин двадесет и осем" е буквално свързан с родния ми Кюстендил. Истината е, че градът в романа само се казва Кюстендил, но не е, а героите са привидно разпознаваеми пловдивчани.
- И всички са от Пловдив? Всички тези пияници?
- Е, не са от Пловдив. Литература все пак!...
- А защо се хванахте с проза? Защото поезията не е вече така привлекателна за читателя ли?
- През Средновековието, а и преди това само шепа хора са могли да четат и пишат, останалата част от човечеството е тънела в безпросветен мрак. Сега болшинството е грамотно, но тази грамотност му помага да се ориентира в менютата, табелите, улиците, маршрутите на рейсовете, но не и да проумява, не и да разбира. Така че и сега могат да четат малцина, а да се наслаждават на поезията - още по-малко. И това не е порок. Литературата е за избрани, а поезията - за избрани от избраните. Всъщност нещата не са се променили от дълбока древност до днес.
Що се отнася до романа, с него се постига истинската зрялост на една литература. Осъзнаването на една нация - също. В съвременната литература този роман още не е написан.
- Във връзка с това, смятате ли, че държавата трябва да издържа хората на изкуството? Или те сами да се оправят кой както знае?
- Лично аз се оправям сам, защото знам, че от беден не се иска нищо - опасно е за нервите ти и пречи на душевната хармония. А нашата държавата е бедна, следователно е оскотяла и бездуховна. Вижте какъв батак настана в така наречената културна реформа. Писъци, рев, вой, истерии... и всичкото това е следствие от безпаричие и липса на алтернатива. Да не говорим за самодейността в управлението. Как да тълкуваме и циничното изявление на културния министър, че "не би направил скулптура, ако някой не му я поръча" - това си е най-елементарно мислене на обикновен занаятчия. Къде отива тогава поривът на твореца и "безсмислената" необходимост да създава изкуство, дори когато няма купувач? Изкуството не създава стоки за ежедневна употреба. Та в този смисъл би било добре да бъде подпомагано, но не от изтерзаната ни държава. Моля се на Бог да ми даде чували с пари и аз да ги раздавам, раздавам, раздавам... на истинските творци, които не обслужват деня и не правят изкуство за Женския пазар. Май това е начинът.
- Би била една много весела България тогава, пълна с богати творци. Но какво стана с България, поне с онази, която е в романа ви? Жал ли ви е за нея, или смятате, че изчезна за добро?
- В романа ми е и днешната България и слава богу, че още не е изчезнала. Колкото до "онази" България, тя процъфтява. Колкото и да се дегизира, си остава България на каскетите...
- Кого имате предвид?
- Ами всички, дори министъра - българския патриот Вежди Рашидов, например.
- Тоест не се управляваме добре, така ли?
- Не сме постигнали още онова общество, в което сами да СЕ управляваме. За съжаление, нас НИ управляват, при това бездарно, самодейно, нагло и безчовечно. Добре че не ни пука особено. Онова усещане у някои хора, че от тях зависи нещо, не ни докосва, минава покрай нас и ние продължаваме да си живеем напук, разточително и размазващо. Единственото, което ни пречи да сме щастливи, това са амбицията и времето - просто остаряваме, неминуемо е. Уж правилно се движим, успешни сме, достойнството ни е съхранено (или почти), сърцата ни са млади, духът ни е бодър, но когато се огледаме в очите на младите момичета, в повечето случаи не ни харесва това, което виждаме там. И пак си казваме: "Какво ми пука!" И пак търсим варианти да ни е О.К., и ни е О.К., защото сме успешни и сме пичове.
- Е, ободрявате се заразително, дано да е така.
- Лошото напоследък е, че започнах да се дразня от неща, които преди са ме забавлявали. Започнах да псувам телевизора.
- Че защо?
- Не знам. Дори почвам да наричам моята приятелка Васа Ганчева "дърто парвеню", да крещя на Алис Крайчева: "Ще ти спра пиенето, маймуно недна!". А прекрасната Шани Гюзелева взех да оприличавам с Монк - също толкова налудна, талантлива и задръстена като героя от сериала, тя просто не знае какво прави в телевизията в девет сутринта.
- Е, това много остро срещу колегите. Защо? Дали защото не вие сте в студиото?
- Не, едва ли. За съжаление, това са посредниците между българската култура и публиката. Ниска летва, бавна топка, тотално обезличаване. А има и още по-обезкуражаващи примери, посредствеността е плъзнала навсякъде. Но дотук с цитирането на конкретни персонажи, който се вредил - вредил.
- Това с имената си беше заяждане, признайте.
- Зная, че не бива да се говори с имена, но така пък най-добре се илюстрират нещата, с примери. Е, трима врагове повече или по-малко - все тая!...
- А какво цените в живота най-много? Ама откровено...Секса, славата, парите?
- Трите вървят заедно, те са любимата ми Света Троица. Обичам ги.
